Казвате, че понякога е нормално нещастието да е повече от щастието, но не понасяте нашенския „зверски комплекс за нещастие“ – къде е равновесието? Казвам, че понякога меланхолията е над всичко останало. Но меланхолията не е нещастие. А и кой иска да е нещастен? Никой. Но и не вярвам в непрекъснатото усилие да сме задължително щастливи.
Щастието е продукт, който днешният свят непрекъснато ни навира в лицето. И едва ли не, ако се почувстваш нещастен, значи не си се справил с живота си, защото всички в Инстаграм са щастливи.
А да си непрекъснато нахилен и позитивен, е абсолютно невъзможно. Има си моменти на тъга, на обида, на стрес, на страх – всички тези чувства са толкова нормални за човека и е редно да си ги изживява спокойно. Да си плаче, когато му се плаче, да се пита какъв е смисълът на всичко това, да е тъжен понякога…
Как се живее, когато постоянно трябва да бъдете харесвани – най-вече като актриса? Ами тежи. Обаче е част от професията. Да те харесва режисьорът ти. Продуцентът ти. Публиката да те харесва. Но понякога те не те харесват. В подобни мигове актьорите сякаш преживяват малка криза, нещо като микроинфаркт. Сякаш светът им свършва. А пък той не свършва. Просто в този момент не им се усмихва.
За Вашата професия се изисква хиперчувствителност, но как се съхранявате сред циничния прагматизъм на реалността, сред клюките в гилдията? Емоционална съм и в живота. Емоционална съм и с хората в живота ми. Само че там и с тях не играя. Всичко е наистина. И затова понякога им е малко страшно, защото знаят, че не се правя, че не е някакъв номер. Каквото ми е в действителност, това виждат и те.
Чудесните ви смислени текстове в социалните мрежи разкриват, че умеете и да пишете – може би след продуцирането ще дойде ред и на някой сценарий. Не знам. Може би наистина пиша добре, но за сценарий това не е достатъчно. Добрият сценарий не е добра литература. Със сигурност обаче имам в главата си няколко идеи за добри истории и може би някой ден те ще се случат във филм, в сериал.
Все още ли смятате, че 100 е нормалният Ви пулс? Да. И дори не смятам. Толкова си е. Бие сърцето ми, не се щади. То това май не е много хубаво, медицински погледнато, но така съм се родила – с учестен пулс към живота.
Дали някъде усетихте флуиди от предишен живот при екзотичните Ви пътешествия по света? За съжаление, не вярвам в прераждането. Би било много интересно, ако е така, но аз просто не вярвам. Мисля, че живеем веднъж. И сега. И затова е важно да го изживеем този живот смислено. И вълнуващо. Дори и с пулс 100.
