Отказвам да започна този текст с думи, поставящи Теди в рамка, защото самата тя съвсем целенасочено е скъсала с етикетите, които всички обичаме да си лепим. Неочаквано рано за възрастта си, вече си е дала пълната свобода да излиза от кутиите на талантливия дизайнер, на изкусния художник и на старателния студент, когато поиска, за да освободи пространство за нещо ново. За нея призванието, свързано с конкретна професия, не е константа и макар сега дизайнерската дейност да заема голяма част от дните ѝ, един ден това може да не е така.
Срещаме се дни преди да отпътува за Черноморието. По нейна инициатива си разменяме две любими книги и така дори да не се видим до есента, ще имаме по частица от другата до следващата ни среща. Необходимо е да вметна, че Теди е от онези хора, които трудно излизат от дома без нещо за четене. Способна е да превърне и най-незаинтересувания човек в запален читател. Тази безценна енергия струи и от творенията, създадени от двете ѝ ръце – от дрехите до илюстрациите. Сякаш извадени от приказка, безкрайно нежна и толкова нейна, веднага те пренасят в една по-спокойна и одухотворена вселена. В началото на последната ѝ година като студентка по мода в Националната художествена академия се отдаваме на разговор, който с удоволствие споделяме с вас.
Защо изкуството заема толкова специално място в сърцето ти? Винаги ме е водело желанието да се изразявам без думи. За скромните ми 22 години съм отделила много време на танци, рисуване – още от първата година в гимназията. Винаги съм търсила визуално средство, което да предава мислите ми. Това много докосва хората, а и ми харесва да създавам нещо, което остава като спомен.
Много творци са интровертни натури. Ти определяш ли се като такава? Понякога да, понякога не. Прекарвала съм много време сама в стаята си. Преди обичах да седя до късно да рисувам, да пиша стихотворения, да танцувам сама в стаята си. Тишината предизвиква у мен желание да потърся нещо по-дълбоко и скрито. За да се случи, трябва да имаш тази чувствителност и нужда от усамотение.
Намираш ли време да си подаряваш тази тишина отново? Трудно е. Най-вече през последните 3 години, откакто съм студентка. Ставаш на 18, появява се желание да работиш и изведнъж носиш две тежки дини в ръцете си и се чудиш коя от тях ще оцелее. Но вярвам, че с правилната настройка на сърцето и мислите, със слушане на това, което тялото ти казва, няма да загърбиш себе си в името на нещо друго.
Влюбва се в модата и рисуването, когато нейна приятелка ѝ подарява книжка за рисуване на модели
Изпитваш ли затруднения да бъдеш себе си и да запазиш естетиката и вкуса си, без да се влияеш от постоянно променящия се пейзаж? Имам битка с изречението „Да бъдеш себе си“. Какво означава това? Всеки ден се променяме, всяка ситуация ни оформя, добавя или отнема нещо от характера ни. Достигнах до извода, че не искам да намирам идентичността си в преходното и да съм фокусирана над „аз съм това, което правя“, а над „аз просто съществувам, заемам пространство“.
А относно модата – колкото и голяма страст да ми е, доста се пазя от постоянното разглеждане в интернет. Не следя всяка седмица на модата, защото това би ме обезсърчило за мястото, на което аз се намирам. Много харесвам Йоджи Ямамото: „Време е младите дизайнери да си изключат компютрите и да започнат да преживяват реалността. Да докоснат, да помиришат, това предизвиква истински емоции!“
У мен се събуждат мислите колко е опасен Pinterest понякога, както и религиозно да следиш какво се случва на големия подиум, защото подсъзнателно възприемаш това и после много лесно може да го имитираш, започвайки да мислиш, че е твое. А то е просто отражение на това, което си видял. Важно е креативните хора да пазят очите си.
Как ви карат да мислите в университета? Наложи се да изляза от черупката. Бях типичната отличничка, стремяща се да изпълни всички очаквания. Осъзнах, че това много ми пречи да се отпусна и да създавам. Човек следва някакъв модел, иска да бъде перфектния артист, но няма как да се случи, защото такъв не съществува. Доста са ме провокирали с наблюденията си за мен. Учат ни и да се откажем от удобната мисъл да се придържаме само към нишата, която намираме за „своя“.
Кой беше първият ти шок от това, че модата не отговаря на представите ти? Когато видях колко много труд, мисъл и умения отиват за направата на една дреха, чиято цена в магазина е пет лева, всичко се преобърна. Благодарение на един от най-въздействащите документални филми по темата – The True Cost, разбрах как стоят нещата в държави от третия свят, в които се произвеждат дрехите ни. Това много ме съкруши и промени перспективата ми. Масовата продукция ме отблъсква. Не се стремя да бъда дизайнер, който да произвежда в такива количества, а някои от дрехите да свършват на бунището. Не ме привлича и идеята дрехата да бъде впечатляваща, но да се носи само веднъж. Уважавам хората, които се занимават с това, но не е моята посока.
Така ли си представяше своя път, когато мечтаеше като дете? Със сигурност не, защото като бях на седем, си бях внушила, че на шестнайсет вече ще съм велик дизайнер (смее се). Представях си, че ще мога да продължа да радвам хората с нещата, които създавам, така както майка ми винаги е оценявала всяка рисунка, която съм ѝ носила. Там съм, където искам да бъда. Там, където трябва.
За теб как трябва да работи един дизайнер? Модата е добре да бъде достъпна. В университета веднъж ни казаха: „Трябва да промените начина, по който се обличат хората на улицата.“ Тази концепция е в съзнанието ми и до днес. Мечтая да създавам мода, която хората в България да оценят и да могат да си позволят.
А такава идея осъществима ли е предвид скъпите материали, производството… Това е другата страна на нещата. Време е хората да разберат, че има разлика между производството за магазини с тениски за пет лева и един човек, вкарал цялото си старание и емоция, отделил години да стигне до момента, в който може да направи нещо специално, носещо различно усещане. Моята мечта не е да създам още една бяла тениска. Модата все още се възприема като много повърхностно занимание, а дрехите може да разказват истории, както и да бъдат част от нашите. Трябва да имаме отношение към това, което е толкова близо към тялото ни.
Очевидно не споделяш мнението на Майкъл Корс, който казва „Искаше ми се да бях изобретил бялата тениска“. Какво ти се иска да беше измислила ти? Труден въпрос. Може би рециклируем материал, който когато бива преработен, да не вреди допълнително на Земята. Защото много такива като рециклируемия полиестер отделят микропластмаса в пространството и всичко отива във въздуха, който дишаме.
Ти си от малкото хора с наистина устойчив подход към модата с личния си гардероб. Би ли споделила как го постигаш, имаш ли си правила? Все още имам дрехи, които са в гардероба ми от години и продължавам да нося. Важно е да харесваш съдържанието на гардероба си и то да отразява усещането, което искаш да носиш, влизайки в една стая.
Много неща се промениха, когато се научих да шия, защото когато погледна нещо в магазина, ми изниква: „Не си го купувай, можеш да си го ушиеш.“
А какъв е съветът ти към човек, който не може да шие, но иска да поддържа устойчив гардероб? Когато добавите нещо в количката, дайте му време да отлежи. Правила съм си такъв експеримент. Отидох в мола, снимах няколко артикула, които ми харесаха, и ги оставих за един месец в галерията ми. Когато най-сетне ги отворих, се хванах за главата. Казах си: „Тези неща вече не са модерни, кой би ги облякъл? Как може да съм искала да дам пари за това?“ Точно толкова бързо е темпото на микротрендовете, които още повече усложняват нещата.
МОМЕНТЪТ НА ПРЕГАРЯНЕТО
Последната ѝ колекция визуализира какво се случва с нас, когато изпитаме бърнаут, и излезането от този порочен кръг
Да поговорим за водещата тема в последната ти колекция – бърнаут. Защо се спря на него, изпитвала ли си нещо подобно преди? Миналата зима изживях преломен момент. Бях в средата на нощта в хола, осветяван от настолната ми лампа. Навън бе тъмно, от никой прозорец не се виждаше светлина, не се чуваше и звук – само аз и тракането на шевната ми машина. Гонех последни срокове, състезавах се със себе си, с времето, както и с очакванията към мен. Часове наред задържах сълзите си. Но сякаш тогава имах възможност да се погледна отстрани и видях една друга Теди – нерадостна, отчаяна от това, което прави, и готова да се откаже. На сутринта с помощта на Димитър, моя съпруг, успях да се съвзема. Той ми помогна да осъзная, че не бива да се отказвам заради чужди очаквания и нещо, което няма да има значение в бъдеще, ако се проваля. Това беше моментът, в който приех, че съм окей с това да се провалям. Замислих се, че няма как да съм единственият човек, преживяващ нещо подобно. В главата ми изникнаха истории на мои колеги, приятели, млади хора в същата ситуация – работещи студенти. Реших, че този въпрос трябва да се повдигне, щом толкова много от нас го преживяват. Така се стигна до думата бърнаут. Направих онлайн проучване за цялостното преживяване на младите с прегарянето. Излизат ли от него или живеят с него? Какво им отнема? И най-вече как се стига до неговия антипод – почивката. Къде е тя, как да я постигнем, защо е толкова е трудно да си я дадем? Това трябва да са най-хубавите ни години, а отговорите на всички бяха, меко казано, обезсърчаващи, дори страшни. Помолих ги да опишат визуално това, което изпитват, и да използвам визуализациите в пропорциите, материите. Някои от тях определиха бърнаута като тъмна дупка, изсъхнало цвете, което никой не е поливал отдавна, или усещане сякаш всичко около теб е шум и не можеш да чуеш мислите си. Въздействащо е да придадеш облик на емоциите си. А на въпроса как се излиза от това ми отговориха с разходка в природата, разговор с близък човек, истинско наспиване, което да ми даде живот… Всичко, което възстановява не само тялото, но и душата.
Колекцията ми разглежда целия процес. Събрах отговорите и за 1-2 дни оформих силуетите. Така стигнахме от моето преживяване до нещо по-голямо, което ме прониза в сърцето и ми даде голяма мотивация да покажа, че модата е инструмент, с който можеш да говориш на сложни теми. Тя не е нещо плоско, не е само визуална, а може да те накара да почувстваш, да се припознаеш.
Фотография / Филип Шопов, @foto.shopov
Би ли описала колекцията си? Началото е топка от мисли, настанила се върху главата ти като бодлива тел, която никой не може да разплете, дори ти самият, защото ще се нараниш. Затова един от следващите аутфити представлява топка лава, търкаляща се в снега – една от визуализациите в анкетите.
Един от тоалетите, които реализирах, е обгръщащо те уголемено палто с вертикални и хоризонтални линии – препратка към задрасканите задачи в графика, които така и не свършват. Палтото е с много дълги ръкави и не позволява да се използват ръцете. Не може да бъде съблечено от носещия го. Трябва човек да осъзнае, че има нужда някой да му помогне. Само тогава може да се съблече – елемент по елемент.
В дрехите съм изобразила и белезите, които тези преживявания оставят, чрез текстилна техника. Бърнаутът оставя спомен за себе си, но може да зарасне. Не бива обаче да забравяме за него, защото е толкова лесно да ти се случи отново. Така се стига до последната рокля – точно обратното на заплетеното кълбо, тя да е свободна, феерична, можеш да я отнесеш в гората, да плуваш, да танцуваш, да летиш с нея… Размерът умишлено е универсален. Не исках да пасва само на конкретен тип телосложение, защото ще излезе, че само определени хора могат да се отдадат на тази почивка. А и разширяването на границите в размерите е недоразвито у нас и се стремя да работя в тази посока.
Теди изработва колекцията изцяло от остатъци от платове на трима български дизайнери
Фотография / Филип Шопов, @foto.shopov
Изработваш колекцията изцяло от остатъци от платове на трима български дизайнери. Това беше смела крачка, но и един от любимите ми етапи от целия проект. За първи път изпробвах подхода на нулев отпадък в работата си. Свързах се с три дизайнерки – Сара Хирш, Лиза Кайн и Atas Atelier в Пловдив, като всяка от тях се зарадва, че студентка предприема такъв ход. Получих кашони с отпадъци, изрезки, някои ми дадоха по-голям метраж от други материи. Надявам се все повече млади хора да стъпват на този подход.
Кое беше най-голямото предизвикателство при създаването на колекцията ти? Да предпазя самата себе си от бърнаут, защото се случва почти всеки път преди краен срок. Но си казах, че не може това, за което аз говоря и се опитвам да изоблича, да ме събори.
Фотография / Филип Шопов, @foto.shopov
Как го постигна? Поставих си граници. Позволих си да излизам с приятели, да се храня нормално, да тренирам. Когато взех решение да поставя най-вече личните си взаимоотношения пред работата, всичко се промени. Успях да се отделя от продукта, който създавам, да не се идентифицирам с него. Ако той не е идеален и не се получи, не означава, че аз не струвам като човек.
От друга гледна точка, най-вече размишлявам върху това, в което аз намирам почивката си, и това е християнската вяра – основна тема в творчеството ми още в първи курс. Опитвам се да я разглеждам и да покажа, че може да има връзка между модата и духовното. Намерих утеха, когато чета Библията, когато се моля и прекарвам време в такава среда и това е „живата вода“ за душата и ума ми.
Не сме говорили достатъчно за думите. Те ли са другият твой душехранител? Имам привързаност към тях. Книгите са голяма част от живота ми още от гимназията, когато бях част от училищната библиотека – любимото ми място, в което прекарвах време тогава. Литературата има сила да съгражда, да разрушава. Най-важно е да я използваме за първото. Нека говорим красиви неща, зареждащи както нас, така и околните.
Фотография / Филип Шопов, @foto.shopov
Какво четеш напоследък? Разхождам се между жанровете. От малка много обичам класика. Първата книга, която много ме впечатли, беше „Граф Монте Кристо“. Но в момента ме влече да прескачам от класика към нещо по-съвременно. Когато не ми е до големи романи, оставам в поезията и се наслаждавам на по-кратки произведения, които обаче дълго след това ме вдъхновяват.
Имаш ли любим дизайнер, на когото се възхищаваш? Не е умишлено, но са ми казвали, че има нотка японска естетика в творчеството ми. Със сигурност са ми любими японските дизайнери, които изгряват през 80-те. Йоджи Ямамото, Рей Кавакубо и Исей Мияке са разпънали границите на европейското мислене. Много ме вълнува начинът, по който променят модната сцена, и с удоволствие следя как се развиват брандовете им сега.
Мечтаеш ли да посетиш Япония? Да, със сигурност бих искала да опозная тази култура и да се насладя най-вече на природата. Знам, че и там бърнаутът е много широко разпространен, както и в Корея. Един от авторите, които разглеждах за проучването си, е кореец и е написал книгата The Burnout Society.
Фотография / Магдалена Цолова
Заради илюзията и суетата, че поставеният етикет ни придава повече тежест… Всички се стремим към това да бъдем запомнени, да оставим отпечатък. Мисля, че не е проблем да нямам голям отпечатък върху света. Съгласна съм да водя „малък“ живот, стига да не загубя душата и себе си и накрая да погледна назад и да се запитам какъв е бил смисълът.
Но е трудно егото да приеме, че не е нещо особено. В свят на индивидуалисти това е кошмарът на всеки. А това да си обикновен може да е толкова хубаво.
От скоро Теди предлага рисуване на живо за специални събития – @grace.live.drawing.studio
Не можем да приключим разговора, без да ни разкажеш за новото си начинание – рисуването на живо (@grace.live.drawing.studio). Как ти хрумна идеята? Рисуването е нещо много важно за академията, но го обичам още от осми клас, когато си купих първата кутия с акварели „Сонет“. Ползвам ги до днес. Случвало се е да ме питат какво бих взела със себе си на самотен остров и те задължително ще дойдат с мен. Но напоследък сякаш рисуването загуби тази по-предна позиция в живота ми. Дълго се чудех как да променя това. Миналата година се омъжих и много исках на сватбата да има елемент с рисуване. Тогава не открих нещо, отговарящо на моите очаквания. Наскоро си казах, че трябва да намеря как да подаря на хората техния красив момент, запазен по неповторим начин. Така достигнах до идеята за рисуването на живо, като не се ограничавам само със сватби, а с всякакви събития. Знаейки колко беше специален този ден за мен, искам да увековечавам такива мигове за някой друг.
Щом си предприела такава стъпка, вероятно си усетила, че има известно отместване от дигиталното и връщане към аналоговото. Младите хора имат голям интерес към неща от миналото: грамофоните, плочите, лентовата фотография. Има носталгия към това, което не може да бъде дигитално манипулирано. Ако това стане, ще изгубят истинската си същност. Харесвам и дигиталното рисуване, но нищо не може да замени замаха на ръката върху листа хартия.
