„Винаги съм гледала на всеки следващ филм като на последен. И усещам, че „Съседната стая“ е достоен за финал“, казва Тилда Суинтън на една от пресконференциите по повод първия англоезичен филм на Педро Алмодовар, който грабна „Златен лъв“ на фестивала във Венеция.
Още от времето, когато актьорската професия става за Тилда активно упражняван занаят (края на 80-те и началото на 90-те), до днес тя подбира ролите си на принципа предизвикателство и последвало задоволство. Няма проблем с малки роли, главни или поддържащи, може да се появи за пет минути, както го прави в разкошния „Грандхотел Будапеща“ на Уес Андерсън, или да е във вихъра на историята. Може да играе мъж, може да играе гола. Нищо не я притеснява, стига материалът да ѝ допада.
Суинтън на Кингстепс Бийч, със своите спрингер шпаньоли Сноубър, Дора и Рози в интервю и сесия, които прави за онлайн изданието на The Guardian
„Съседната стая“ е втората ѝ колаборация с Алмодовар. Първата е в пика на пандемията, когато двамата снимат „Човешкият глас“ в Мадрид, а по-късно Суинтън получава „Златен лъв“ за цялостно творчество, докато го представя. Филмът е късометражен, монологичен и театрален, базиран на пиеса на Жан Кокто, чийто текст Алмодовар адаптира за втори път – първият е за филма му „Жени на ръба на нервна криза“. Тилда не се колебае да приеме ролите нито тогава, нито сега. „Всички познаваме неговото кино, цветовете, жените. Изведнъж преминавам през магическото огледало, озовавам се в света на Педро и той стои ей там, срещу мен!“ Актрисата описва цялото преживяване като великолепно, независимо че тя и режисьорът носят маски и предпазни шлемове през цялото време. Повече за „Човешкият глас“ може да прочетете в чудесния текст на Ивайло Харалампиев на divamagazine.bg. „Съседната стая“ обаче е съвсем друго преживяване, някак по-мащабно, макар и точно толкова монологично. Все така театрално. Ако има актриса, на която театърът на кино да ѝ приляга като добре ушит костюм, то това е Тилда Суинтън.
Във филма „Орландо”
Може би първата и силно интригуваща роля на Суинтън е тази в „Орландо“ – адаптация на режисьорката Сали Портър по поетичния роман на Вирджиния Улф. Суинтън, разбира се, играе Орландо – младеж, който първо е мъж, а после жена, и нито времето, нито пространството може да спрат любовната история, която се вихри. Действието се развива в 400 години. Суинтън е разкошно аморфна и великолепно влиза и в двата образа. Това може би е ролята, която кара света да я забележи, филмът все пак е номиниран за „Оскар“. Още тогава, в далечната 1993-та, The Stranger – по онова време прохождащ вестник, прави интервю със Суинтън за „Орландо“. „Прочетох книгата, когато бях на петнайсет години, и мисля, че това, което ме накара да се замисля, че ще стане хубав филм, беше не само големият ѝ размах, исторически и географски, но и начинът, по който това съзнание, това търсене на идентичност всъщност е разиграно в романа. Мисля, че петнайсет е подходящ момент за четене на тази книга, защото, разбира се, човек си задава въпроси от този характер по това време.“
Няколко години по-рано Суинтън прави моноспектакъл, наречен Man to Man. Малко след това спектакълът става филм, в който тя играе ролята, разбира се. Историята разказва за жена, която се дегизира като мъртвия си съпруг и живее живота си маскирана като мъж.
С партньора си Сандро Коп
Фотография / Dave Benett/Getty Images for British Film Institute
Още тогава Суинтън е доказателство за ярка небинарност, даваща ѝ възможност да живее в двете крайности. Години по-късно тя се описва като queer (в превод необичаен, странен или чудат; думата е неологизъм в английския език, предложен и въведен като ЛГБТ термин в началото на 90-те години). „Бях queer като дете – не по отношение на сексуалния си живот, просто странна.“ Това по никакъв начин не ѝ пречи четири години след „Орландо“ да роди децата си – близнаците Онър и Ксавиер, заедно с Джон Бърн, шотландски художник и драматург, който по онова време е неин партньор. След това заживява със Сандро Коп – германско-новозеландски художник, с 18 години по-млад от нея.
В реплика на иконичния син костюм на Дейвид Боуи на британската премиера на The Eternal Daughter по време на 66-ия Лондонски филмов фестивал. И Боуи в него по време Serious Moonlight Tour
Фотография / Solomon N’Jie/Getty Images и David M. Benett/Dave Benett/WireImage
Вярна на своята различност, без тя да е поза или нарочно търсен ефект, Суинтън успешно е играла мъжки и женски роли. Тя е мъжки и женски персонаж в Suspiria на Лука Гуаданино, тя е алтер егото на Дейвид Боуи във фотосесия, тя е възрастната дама в „Грандхотел Будапеща“ на Андерсън и е октопод в последния сезон на The Boys. През 2022 г. се появява облечена като Боуи на The Eternal Daughter в иконичния му син костюм от 1972 г. от клипа на Life on Mars. „Той просто приличаше на мен и изглеждаше като човек от същата планета като мен.“
В крайна сметка Суинтън успява да се срещне и да работи със своя идол и усещането, че двамата си приличат, е реципрочно. Суинтън се снима в два музикални видеоклипа на Боуи, включително един, в който играят двойка, разменяща ролите си – The Stars (Are Out Tonight), чието видео е режисирано от Флория Сигизмонди и прилича повече на късометражен филм, отколкото на клип. По този повод двамата дори се обличат като другия за фотосесия.
Междувременно тя играе рок звезда в „Голямото плискане“ на Гуаданино, който адаптира френската класика „Басейнът“. Джим Джармуш я снима като прелъстителен вампир в „Само любовниците остават живи“, а Джоана Хог я избира за ролята на привилегированата майка на основния ѝ персонаж Джули в автофикцията „Сувенирът“. В тази своеобразна адаптация на живота на Хог Тилда играе рамо до рамо с дъщеря си Онър, на която е поверена главната роля. Това е вторият път за двете заедно на екран. Първият е дебют на Онър, която е младата версия на Тилда в разкошния „Аз съм любовта“ на Лука Гуаданино. Странно е, че Алмодовар за „Съседната стая“ не избира Онър Суинтър Бърн за образа на дъщерята на героинята на Тилда за финала на филма. Но той има много по-алтернативно и дори театрално решение, което на фона на целия филм стои донякъде нелепо, но в съзвучие с наратива.
С дъщеря си Онър в Кан и със сина си Ксандър на премиерата на филма Memory
Фотография / Lionel Hahn/Getty Images и Stephane Cardinale – Corbis/Corbis via Getty Images
За ментор на Тилда Суинтън е смятан Дерек Джарман, в чиято лента „Караваджо“ актрисата дебютира преди почти 40 години. Работата на Джарман е експериментална, колективна и предизвикателна – идеална за младата Суинтън, която никога не е учила актьорство. Записва социални и политически науки в „Кеймбридж“, а се дипломира с английска филология. Понякога Джарман я използва повече като модел или просто като присъствие, отколкото като актриса, което на нея ѝ харесва. И отново Дерек Джарман и неговият филм „Едуард II“ я поставят на картата на киното, като ролята ѝ носи наградата за най-добра актриса на фестивала във Венеция през 1991 г. Именно с Джарман, с когото снима девет филма за осем години, тя открива призванието си. И макар да бяга от комерсиалното кино, след успеха в „Майкъл Клейтън“, който ѝ носи „Оскар“, тя неизбежно влиза, макар и с малки роли, в мейнстрийма. Разбира се, прави го по свой начин. Тя е злата кралица (еквивалент на Снежната кралица от приказката на Андерсен) в „Хрониките на Нарния: Лъвът, вещицата и дрешникът“, тя е магьосник и древен учител в „Доктор Стрейндж“, тя е зла шефка на корпорация в Okja на Netflix и управляващ организация за наемни убийци в The Killer на Дейвид Финчър. В бурната си кариера е работила с режисьори като Уес Андерсън, Лука Гуаданино, Дейвид Финчър, братята Коен, Джим Джармуш, Гийермо дел Торо, а сега и Педро Алмодовар. Всички те са единодушни, че снимайки Тилда Суинтън, знаеш, че искаш да работиш с нея отново.
„Амбицията ми винаги е била да имам къща на брега на морето и няколко кучета“, казва Тилда. Днес тя е постигнала и двете – живее в Шотландия, в 115-годишно имение в градчето Неърн, защото макар родена в Лондон, се припознава като шотландка. Казва, че предпочита да разговаря с журналисти, отколкото да говори с тях. „Странно е как хората приемат, че имаш да кажеш нещо дълбоко само защото си участвал в няколко филма. Нямам какво да кажа. Нищо не знам. Единственото, което знам, е, че не искам дори да се преструвам, че знам нещо.“
