Помниш ли всички песни, които си изпяла? Текстовете не ги ли забравяш? Помня текстовете на всичките ми песни. Когато се разсея нещо на сцената, разбира се, че се е случвало да забравя думата, но тъй като всичко ми е на живо, продължавам и се смея, и казвам на хората, а те ме разбират.
Обичаш да си общуваш с публиката, което е много ценно и усилва нейната любов към теб. Песента за мен освен писъмце е и ласка. Независимо дали е тъжна или весела история, защото ако не общувам с хората, това значи, че аз минавам, заставам пред тях, съобщавам си песните и си отивам. А аз гледам да не си съобщавам песните, защото има голяма разлика.
Коя е най-голямата сцена, на която си пяла? Аз съм пяла на малки и големи площади много пъти, никога не съм знаела колко хора е имало там. Веднъж пях на един сборен концерт в „Арена Армеец“, много пъти съм пяла в НДК. В Криводол на един малък стадион съм пяла. Веднъж трябваше да изпея Химна на България на един мач, в който играеха „Нефтохимик“ и „Ботев“- Пловдив. Тогава стадиона „Нефтохимик“ в Бургас беше пълен до откат. Бяха дошли толкова много хора и това май е най-голямата сцена, на която съм пяла.
Имала ли си куриозни или страшни случки, докато си на сцената? Имала съм, разбира се. Миналата година на Коледа пях в Катарино при едни страхотни хора и бях с един костюм с панталон. Имах някакъв малък проблем със стомаха тогава и така си бях притиснала диафрагмата, че ми обърна сърцето за няколко секунди. Продължих да пея, но като се изпотих, притесних се, викам си кво става сега… Мина за секунди. Просто си бях притиснала диафрагмата и корема съответно, но се уплаших да не припадна, защото срещу мен само усмивки и весели хора, а аз в един момент замръзнах. Усетих се, че си събрах лицето.
А смешен случай? Когато правехме концертите „Моите неизпратени писма“ с Филхармонията на Разград, в Дупница съм си сложила едни страхотни маркови обувки и си пея. Правейки една крачка, а там дъски на пода в читалището, хлътна едната ми обувка. Дърпам, дърпам – не става. И Левон Манукян (диригентът) дойде, изтегли ми крака. Аз събух обувката и застанах настрана, той дойде, извади обувката, сложи ми я на крака. Направих още две крачки – другата потъна. Накрая събух и двете и си изкарах боса до края. А в Пазарджик пак този концерт правехме и имаше пейка, на която аз сядах да чета писмата. Обаче там висок балконът и като седна на пейката, колко съм аз – кинта и двайсет (1,55см), не се виждам. По едно време се чува: Не ви виждаме! Така ли? Събух си обувките, качих се на пейката и питам: А сега как е? И те отвръщат: Идеално! И така до края – качвам се на пейката, чета писмото, слизам – пея. Стана много готино.
Ще ни разкажеш ли за твоите театрални изяви в Бургаския театър като летящото прасенце и изобщо като пееща актриса? На същия колан летях и като Едит Пиаф, и като прасенцето. Връзваха ме с този колан, който обаче ме притиска толкова много, че не може да се пее. А като прасенце трябва да пея, но си намерих начин как да насичам фразите. Специално направено за постановката е едно миникранче, за да ме вдига, но всъщност ме вдигат трима мъже, за да не падна. Но един ден едната проволка виснала нависоко, а пък другата долу, правя едни движения с ръцете и краката все едно летя и ми беше много смешно, и само ги гледам актьорите срещу мен застанали с гръб към публиката и умират от смях, но трябва да пея. То и аз щях да се разсмея, ама успях да се въздържа. В театъра това ми е шеста изява. Играла съм в пиесите „Като на театър“, „Българският модел – 20 години по-късно“, „Диагноза Едит Пиаф“, „Фалстаф“, „Да минеш под дъгата“ за Джуди Гарланд и последно – прасенцето в „Съвсем проста история“.
Имала ли си амбиции да станеш известна в чужбина? Не. Пяла съм на много места по света, но само пред българи. Преди години бях във Ванкувър, Канада. След концерта дойде един човек и каза: Аз съм водещ на еди-кое си радио, може ли да дойдете утре в радиото. Разбира се, че с преводач бях, нашата организаторка беше с мен. Той ме накара да си взема един диск и между разговора пускаше песните ми. Беше много симпатично и еднократно. Не съм се изживявала като нещо повече от това, което съм.
Богат човек ли си? Да, защото съм повече щастлива, отколкото нещастна, и защото имам щастието на мен да ми се сбъднат мечти, за които не съм мечтала. Аз мечтаех за актьорска професия, но станах певица. После ми се сбъдна и другата мечта, а това си е щастие. Другото щастие, което ми се случи, е да родя моето прекрасно момиченце, което скоро навърши 24 години. Щастие, което е повече от богатство, са и пълните зали, и обичта, която непрекъснато получавам. Толкова пъти съм чувала да ми казват: „Обичам те! Обичаме те“ в този живот! Щастлив и много богат човек съм! Това ако не е богатство, какво друго да е? Иначе в чисто финансов аспект се справям добре, защото много работя и получавам добро възнаграждение. И ако кажа, че не съм добре финансово, значи трябва да излъжа, а значи и че съм си губила времето през тези 20 и кусур години.
Какво може да те усмихне, да те разсмее, да те направи весела? Имам страхотно чувство за хумор. Наскоро в едно предаване задълбахме в тъжните неща, а не се отдадохме на веселите моменти. Не исках да е така, но се случи. Разсмивам се лесно и се смея с глас до припадък. И с дъщеря ми си правим смешки. Търся повече смешното, отколкото сълзата в този живот, така че много неща може да ме разсмеят. И когато пътуваме с колеги на участия, след като се измълчим, се започват смешките и титаничен смях.
Лесно ли се разочароваш и от какво? Разочаровах се до момента, в който стигнах до извода, че не може всичко да се равнява според моите очаквания. То цялата трагедия на всички нас е в очакванията. Трябва да приемем, че хората сме много различни, и това, което аз бих направила, другите няма да направят, и обратното. Понякога „кифурдясвам“ – това е дума на майка ми, за някои неща, казвам си: ей, това не трябваше да го казваш или правиш. Е, да де, ама казвам.
Какво не успя да направиш в живота си, а искаш все още? Не успях да родя второ дете, а исках, но тъй се случи. Нямах време. Не успях да се науча и да карам кола, въпреки че изкарах курса. Не успях да науча английски перфектно и не успях да танцувам рокендрол, а много исках.
Успяваш ли да запазиш твоето женско „аз“? Да, разбира се, но то, моето женско аз, понякога се превръща в „той“. Тя и дъщеря ми така ми е написала: „Благодаря ти, че си ми и баща.“ Имаме хубави отношения с баща ѝ, но понякога се превръщам в „той“ за някои решения.
Имаш ли си женски глезотии? О, да. Понякога си казвам, че съм снобарка. Козметиката например ми е много висок клас. Не си правя шега с нея. Парфюмите ми са много различни от другите – търся ги по чужбина. На мен ми харесва нещо, което е много различно. Имам дрехи и обувки висок клас и няма как да направя компромис с това, но понякога си повтарям: Ех, Антоанетке, походката бе, походката! Не излъчвам женственост с походката си, но всъщност съм си женичка отвсякъде.
Спортуваш ли? Вървя с кучетата много, километри. Преди години плувах, защото съм добра плувкиня, но след ковида не съм ходила на басейн с изключение на два пъти при приятели. Наплаших се нещо, че басейните не са най-доброто място.
Добър кулинар ли си? Дъщеря ми твърди, че съм убийствен кулинар. И други хора го казват, но аз нямам чак такова самочувствие. Има неща, които наистина правя страхотно. Гледам да правя такива, с които да блесна. (Смее се) Най-много обичам зелеви сарми и кисело зеле с месо. А имам едни приятели, които твърдят, че правя най-хубавия боб на света. И лазаня правя страхотно. Аз много рядко ям боб, нищо че го харесвам, но докато го готвя, той толкова хубаво мирише, че почти се наяждам от аромата. И когато го сервирам – изчезва за секунди.
Трудно ли е да си звезда, да си на пиедестал и постоянно в очите и в устата на хората? Аз все пак съм жив човек и няма никакъв пиедестал и никаква граница. Което може би е грешка, но няма как да се променя. Няма разлика между мен и хората, на които пея. Не мога да бъда друга, да съм дистантна, високомерна. Понякога, ако някой все пак прескочи границата, реагирам с чувство за хумор, но не мога да бъда грубиянка. Много неща не мога да бъда, които да ме отдалечават от хората. Защото те, хората, ме направиха това, което съм.
Не уморява ли тази огромна любов? Уморява. Понякога, като приключа участие и искам моментално да отида да си събуя обувките, започват едни безкрайни снимки. Много често хора идват, разказват си историята, а на мен ми е гръмнала главата, но какво да правя – слушам. Хората ме чувстват близка по някакъв начин и не мога да им отвърна с хладина.
Изкуственият интелект ще замени ли нашата дейност – на артисти, изпълнители, писатели, поети, композитори, художници? Много е тъжно, ако ИИ замени изкуствата изобщо, защото това значи, че един ден ще замени и хората. Категорично съм против.
Какви надежди имаш за тази година? Искам да съм силна, здрава, да пея песните си, да се радвам на дъщеря си и на хубавите неща в този живот. А за хората – да сме малко по-добри!
