Във филма „Диви ягоди“ актрисата сякаш играе себе си след години в САЩ, където разбира, че завръщането у дома е като намирането на истинското„аз“
Фотография / Владимир Коцев, Валери Карагеоргиев, Ким де Сузи, Дария Кондова
Филмът „Диви ягоди“, който мина през доста фестивали и акостира успешно на „Златна роза“, носейки на своите създатели Специалната награда на журито, тръгва по кината този месец. Сюжетът: нюйоркската архитектка Дафни Бело пристига в Родопите, за да наследи запустялата къща на наскоро починалата на 102 години своя баба, която никога не е познавала. Докато се опитва да научи повече за баща си, също покойник, Дафни се сблъсква с истини и проблеми – от драматичната история на бащиния си род, все още жива в паметта на местните, до възможността чрез родовата памет да преоткрие себе си. Филмът е вдъхновен от сборника „Забравени от небето“ на Екатерина Томова и е режисиран от Татяна Пандурска. В главната роля е актрисата Ванина Кондова, чиято съдба е сходна с тази на героинята ѝ. И двете емигрират, и двете изпитват носталгия и двете – чрез опита си тук и там, преоткриват себе си.
Ванина заминава да учи в консерваторията на Atlantic Acting School, Ню Йорк, малко след като завършва НАТФИЗ. През 2019 г. прави онлайн поредицата „Изгубени и намерени в Ню Йорк“ (Lost & Found in NY), сериал в пет части, и в него разказва историята на българска актриса в Голямата ябълка, която отива отвъд океана, за да преследва мечтите си. Няколко години по-късно, прибирайки се в България, Ванина прави моноспектакъла „Онзи, другият Ню Йорк“ в Топлоцентрала.
Дни преди „Диви ягоди“ да тръгне по кината, разговаряме с актрисата не само за него, а и за много други неща.
Кое те накара да станеш актриса, Ванина? Четох, че като много малка си се запалила по киното и театъра и дори си смятала да станеш оперна певица. Докато не установих, че не мога да пея… Пошегувах се за оперното пеене, още в четвърти клас знаех, че нямам шанс в това отношение. Не помня конкретно събитие да ме е накарало да стана актриса – мисля, че магическото прозрение е по-скоро мит. Просто реших, че това е моят път, и го поех. Той може да бъде доста труден и е осеян с много неуспешни опити, но аз не очаквах бързи резултати и поех риска да пробвам.
Кога от детска мечта това се превърна в реалност и кой е филмът или постановката, променили нещата за теб? Мисля, че човек вижда определен смисъл там, където той вече живее в него. Като дете прекарвах часове в „мечтая си“ и така и не разбрах защо трябва да ме спират граници и мнения какво е възможно и какво не. Решаваш, че искаш да правиш нещо, и ако това не пречи на никого, действаш стъпка по стъпка, докато разбереш дали продължава да те захранва с положителна енергия. И няма нищо лошо да смениш посоката, ако вече не те пали. Засега при мен енергията все още я има – обичам да играя и ми доставя удоволствие да разказвам истории.
Кои важни уроци научи по пътя към професията? Че ако не можеш да обясниш нещо с прости думи, не го разбираш. Че актьорството се свежда до обстоятелства и общуване. Че да се работи лесно с теб, е също толкова важно, колкото и дали си добър. В този смисъл талантът е само върха на айсберга. Че никога не си готов и никога не е подходящият момент, и това е окей. Проблемът с уроците в тази професия е, че винаги нещата изглеждат като за първи път, защото всеки нов проект и екип са различни и се налага да учиш същите уроци отново и отново.
Кои са важните неща, които разбра, докато учиш в НАТФИЗ? Аз завърших при проф. Гюрова, която беше преподавател на световно ниво. То всъщност има само едно ниво: или си свършил работата си, или не си. Тя изискваше много, но и много вярваше в нас и беше изключително организирана. Мисля, че най-много ме е научила на здрав разум. Никога не философстваше за дълбочината на душата и смисъла на изкуството, просто действаше методично и беше брутално искрена. С нея станахме близки, особено след като завърших, и много ми липсва.
реж. Татяна Пандурска
„Диви ягоди“ – разкажи малко повече преди премиерата на филма! „Диви ягоди” тръгва по кината от 6 февруари в цялата страна и аз, разбира се, много се вълнувам, не на последно място и защото това е първата ми главна роля в киното. Мисля, че е филм, който хората ще искат да гледат повече от веднъж, защото има и хумор, и сърце. Не е тежък, но не е и лековат, и мисля, че ще бъде заобичан от публиката, която, както ми беше споделено на няколко фестивала, „има нужда от такива филми“. „Диви ягоди” разказва за пътешествието на една жена, израсла в Америка, която за първи път пристига в Родопите, за да научи повече за миналото и историята на българския си баща. Среща се с българските си роднини (Иван Юруков и Стела Ганчева), запознава се с любопитен лекар (Нено Койнарски) и общува с местните типажи (Никола Додов, Васил Бинев, Никола Пашов). Аз съм от поколение, което хем много пътува, хем все не си намира мястото, така че усещането за аутсайдер, който се опитва да се впише, за нас е особено близко и актуално.
Какво те накара да приемеш тази роля и кое беше най-голямото предизвикателство в нея? По принцип, когато ти предложат главна роля в игрален филм, не ти трябват много доводи. За мен обаче тази покана дойде във възможно най-неподходящия момент – точно когато майка ми претърпяваше онкологична операция и аз нямах капацитет да мисля за каквото и да е друго. Всъщност приех, защото тя ми каза: „Не се отказвай от филма заради мен.“ Най-голямото предизвикателство беше въобще да съм там, всичко друго – жеги, порои, разпадащи се прически, бяха подробности.
Знам от сценариста Дечо Таралежков, че снимачният процес е бил предизвикателство заради локациите. Снимахме във и около Смолян. Някои от локациите бяха труднодостъпни, да. Вървели сме пеша през гора и река, за да стигнем до къщата, в която снимахме. Веднъж в квартирата ни беше влязла лисица. В Полковник Серафимово се говореше за мечки. Може и някой местен да се е пошегувал с нас, но звучеше убедително. Беше лято и последният ни снимачен ден пък беше на летището в Пловдив, когато със сигурност беше 100 градуса. Няколко пъти по време на снимките се наложи асистент-операторът (Галина Василева) и звуковият инженер (Иван Андреев) да се набутат в багажника на колата, в която снимахме. Ние пък играехме без климатик, естествено, да не объркаме звука на звукаря в багажника. Снимахме филма за 18 дни, което е много малко и означава бързане и тичане. Не бях работила с нито един от тези хора преди това, но от снимките се формираха едни доста сериозни приятелства. Виждаме се, поддържаме връзка, някои си продадоха и кола един на друг. Или имахме късмет, че си допаднахме като хора, или всички имаха добрата воля филмът да се случи, или и двете.
