Песните му са емоционални шедьоври. Присъствието му на сцената е пожар, пълзящ от бързите крака към емблематичната прическа. Личните му истории са вълнуващи, удивляващи, разсмиващи до сълзи произведения, достойни за роман с неочакван край. Откровенията на големия певец в едно интервю за DIVA! от 2018 г.
„Много обичам работата си”, казва ми Васил Найденов, когато го питам каква е неговата рецепта за успех. Отговорът му звучи толкова просто и постижимо, нали? Но колко от нас могат с ръка на сърцето да заявят, че наистина обожават това, което правят, и че го вършат със страст всеки ден? А тя, обичта, превръща таланта, харизмата и дисциплината в красиво бляскаво острие и пронизва хитовете на певеца – „Адаптация”, „Телефонна любов”, „Синева”, „Сбогом, моя любов“, „Всичко ми е наред“, „Междучасие“, „Огън от любов“, „След края на света“, „Чудо“… Да, Васил Найденов наистина прави нещо „просто” – изпълнява български песни с хубави текстове и красива музика; превръща ги в емоционални спомени за родителите ни, за нас и за децата ни; кара ни да вярваме, че в България може да имаме истински звезди!
Има обаче още една причина да му се възхищаваме – зад неговата дарба се крие сърдечен и широко скроен човек. Този разговор, в който Васил Найденов разказва своите най-лични, откровени, вълнуващи и комични истории, го доказва.
За пеенето и салама
Когато обичаш професията си, това личи. Публиката има почти животинска интуиция – усеща дали си емоционален и искрен, дали наистина работиш за нея. Помня един много хубав концерт на Род Стюарт. Под краката му на сцената беше опънат огромен надпис: ”Тази вечер аз съм ваш.” За няколко часа този страхотен певец беше „купен” от публиката, която искаше своята емоция!
Ако не можеш да дадеш на хората това усещане, рано или късно ще си тръгнеш от сцената, дори да си предвидил всички ходове – и като поведение, и като реклама. Ако публиката иска пет биса, няма как да й кажеш: ”Тази вечер не мога повече, защото трябва да вечерям, а после и да си лягам.” В нашата професия не става така! Пеенето не може да се мери на порции като салам.
Една обикновена звезда
Навремето в Дрезден на фестивал за поп музика участвах с една голяма румънска звезда – Маргарета Паслару, тяхната Лили Иванова. Много красива жена без възраст. Не можеш да кажеш дали е на 30, на 40 или на 60 години… След конкурса тръгнахме заедно от залата към хотела. А тя взе цялото разстояние по… пантофи! „Край. Краката ми вече са свободни!”, каза ми с усмивка. Беше толкова естествена.
Големите артисти са много обикновени в живота. За съжаление, обратното също е вярно – ако в живота играеш ненужни роли, рядко си добър на сцената. Винаги съм се чудел защо музикантите, спортистите или актьорите трябва да се държат като звезди далеч от прожекторите? С какво те превъзхождат добрия счетоводител или талантливия хирург? Да, ние имаме публика, защото професията ни го предполага. Но това не означава, че трябва да живеем в друго измерение, да подценяваме останалите и да си въобразяваме, че сме богопомазани.
Безкрайното пътуване
Сега младите пеят само в София, Пловдив, Варна, Стара Загора и Русе. А по мое време животът на музиканта беше безкрайно пътуване. Случвало се е да обиколя няколко града само за ден. В някои от тях съм бил толкова много пъти, че можех да ги разпозная само по гримьорните и тоалетните. Във всеки знаех коя е най-хубавата хотелска стая и кой е най-добрият ресторант.
До всеки окръжен град имаше малки населени места с читалища и театри, които разполагаха с отлични сцени и много добро осветление. Всяка вечер бях на различно място, а много пъти не знаех кое точно е то. Случвало се е, като се кача на сцената в един град, да поздравя публиката с името на друг! В този момент тя се обиждаше и замръзваше. Трябваше да минат между пет и осем песни, за да започне да се размразява… Едва към финала, след 20-30 песни, забравяше обидата. А накрая си тръгваше доволна.