Васил Найденов: Огън от любов

Рисковете на професията

Сцената е нещо много голямо. На нея ми се е случвало какво ли не. Но всичко си е заслужавало и жертвите, и усилията.

Веднъж, докато пеех в Партийния дом, точно под петолъчката, сцената пламна. Всичко започна от машината за пушек, която в онези дни беше много модерно съоръжение. Самият пушек се правеше от нафта и миришеше убийствено гадно. Докато пеех, той обхвана завесите на сцената и ги подпали. УБО пристигна мигновено. Конфискуваха машината и нарочиха техника ми, който отговаряше за ефектите. Искаха да го съдят. Едвам го спасих това момче да не пострада!

В една спортна зала пък ме хвана ток, докато седях на сцената. Мина директно през мен и така ме хвърли … Главата ме боля три дни, въобще не знаех къде се намирам.

Случвало се е дори аз самият, без да искам, да застраша публиката. Когато микрофоните още бяха с кабели, често въртях моя като ласо. А той летеше наляво и надясно, описвайки огромен диаметър. Една вечер обаче микрофонът изненадващо се откачи от кабела и, набрал скорост, полетя към публиката. Ужасих се! Ако беше ударил някого по главата, щеше да го убие. Оттогава всяка вечер правех всевъзможни защити на микрофона си, за да не изхвърчи.

Малка нощна музика

През годините обиколих толкова стадиони, закрити зали и летни театри, че вече не мога да си помисля за големи концерти. Гади ми се от бумащината, свързана с тях, от некоректните финансови отношения. Вече предпочитам да пея по клубове. В тях работя на твърд хонорар и не се притеснявам, че мога да подведа моите хора с пари –  екипът ми е от около 12 души, които хранят семейства.

Най-силният опиат

Професията ми всяка вечер ме среща със страшно много хора, на които трябва да обърна внимание. Натоварването е огромно. След осмата песен ставам вир вода. Публиката не го разбира, но не е и длъжна.

Китаристът ми, 21-годишно момче, преди няколко дни почти беше заспало на сцената от преумора. Започна да ми се извинява, а после ме попита какви наркотици взимам, за да подскачам така на тия години. Посмях се. Много ми е късно да започна да взимам каквото и да било.

За мен музиката е най-големият опиат! Като видиш, че хората реагират на песните ти, забравяш и умора, и болест. На юбилейния концерт на Стефан Димитров в НДК пях дни преди да ми бъде направена хирургична интервенция и целият бях накичен с уреди. Но не можех да не се явя. Първо, че Стефан е мой приятел, и второ, че тези песни, които се пеят вече 30-40 години, сме ги направили от нулата.

Недокоснатата „Ааптация”

Обикновено се бъркам във всички песни – в текста, в музиката, в аранжимента, защото според мен един певец трябва да има всеобхватни музикални познания и да ги използва. Понякога дори прибавям нови припеви. „Адаптация” обаче е недокосната от мен! В нея не съм променил нищо.

Песента (която започва с познатото на всеки българин „Спри, не си отивай…” – бел ред.) по музиката на Митко Щерев  е ключов момент в кариерата ми.Заеднос Щерев сме работили много години, учил съм се от него, защото той е страхотна школа – по отношение и на аранжиране, и на репетиции, и на създаване на музика. От него и от Стефан Димитров например научих, че в музиката за филми не трябва много да се престараваш, да демонстрираш възможности. В този случай трябва да си облигатно пиано, допълнение към филма.

Помня как в една телевизия дадох песента „След края на света” и те казаха, че няма да я въртят, защото била прекалено балканска. Във филм, в който се говори за съжителство между арменци, евреи, българи и цигани, музиката, естествено, трябва да е балканска. Колко тесногръди и непросветени са някои хора!

Spread the love
Tags from the story
More from Вида Пиронкова
Николай Урумов: Дългият път до “Петя на моята Петя”
Ако трябва да тръгнем по-отдалеч към Николай Урумов, налага се да започнем...
Read More
0 replies on “Васил Найденов: Огън от любов”