Идеята за продължение на криминалното фентъзи, по което вече е заснет телевизионен сериал, идва още докато писателят реди историята, развиваща се в Трънския край
Фотография / Борислав Ганчев, Владислав Вълков
Няма какво да се лъжем – българската литература търпи своята метаморфоза и своя малък личен подем. Васил Попов направи фурор с излизането на криминалното фентъзи „Мамник“, чието продължение „Лехуса“ се превърна в най-слушаната книга в платформата на Storytel още с излизането си. Което не е учудващо, особено ако сте видели опашката, която се виеше на щанда на издателство „Ерове“ на пролетния панаир на книгата, когато Васко беше там, за да се види с почитатели. А към края на годината ще може да си купите „Лехуса“ на хартиен носител, ако сте от старата школа. Идеята за продължение на „Мамник“ идва още докато пише книгата, а после продължението се превръща в обемна трилогия. Васко все още не иска да издаде заглавието на третата книга, но казва, че хората, които ще чуят „Лехуса“ – продължението на „Мамник“, ще могат да предугадят как ще се казва тя.
Сигурно мечтата на почти всеки писател е негова история да бъде филмирана. Каква беше твоята реакция, когато ти казаха, че „Мамник“ ще стане сериал? И какво последва след тази новина – какъв беше процесът от хартия към екран от твоя гледна точка? Навремето мечтаех да се занимавам с режисура и писане на сценарии. Всъщност така започна и моят път с писането – в началото просто исках да записвам идеите, които копнеех някога да видя на екран. Те се превръщаха в разкази, разрастваха се и… в крайна сметка някои от тях станаха цели книги. Така че, да, разбира се, винаги съм жадувал да видя идеите си реализирани на екран. От „Глобал филмс“ ми предложиха да се включа в екипа на сценаристите, за което съм страшно благодарен. Участвах в целия процес на написването на всичките сценарии – до самия край. Дори сценариите на първите три епизода са мое дело. Мисля, че много научих от целия процес и най-вече от режисьора Виктор Божинов. Смея да твърдя, че в негово лице открих още един приятел.
Междувременно обаче работиш не по едно, а по две продължения на „Мамник“. Планираш ли тази тройка да се превърне в по-дълга поредица? Когато приключих „Мамник“, вече имах идея за продължение. Но ако книгата не беше успешна, навярно нямаше да имам възможност да напиша втора част. Затова исках да си оставя вратичка за продължение, но в същото време историята да може да съществува и самостоятелно – в случай че втора част не бъде реализирана… В крайна сметка „Мамник“ се радваше на популярност и поради тази причина Storytel ми предложиха да напиша и следващата книга. Опитах се да създам нещо много по-мащабно и епично от „Мамник“, което като обем стана огромно и затова се наложи да разделя продължението на две части. Така втората и третата книга ще бъдат доста свързани, но хубавото е, че третата част ще излезе непосредствено след „Лехуса“. Тоест феновете на поредицата няма да чакат дълго. Във всяка книга героите се сблъскват с ново чудовище и нов случай, така че нищо не пречи да има и четвърта книга. А може би дори и пета…
Какво може да кажеш за историята в „Лехуса“? Тя започва там, където оставихме героите в „Мамник“. Няма скок във времето или нещо подобно. Този път граничните полицаи Божана и Митко ще разследват мистерията около един храм-кладенец в село Гърло – той е реално съществуващ археологически обект, уникален не само за България, но и на Балканския полуостров. Не се знае много за него – не е ясно кой го е построил и с каква цел. В историята на „Лехуса“ на дъното на герана дебне едно създание… Мога да кажа, че в „Лехуса“ има повече от едно чудовище. Героите се сблъскват с цели три създания, родени от българския фолклор. Лехусата е само едно от тях – тя е демон, който според народните вярвания тормозел бременните жени и родилките. Хората вярвали, че лехусите произлизат от духове на жени, чиито деца са били насилствено отнети и убити. Според мен тези създания са били персонификация на родилната депресия, хората в миналото не са знаели как да си обяснят това чувство, затова имали нужда от тази персонификация и си измисляли средства, с които жените да преборят тези демони. Родилната депресия всъщност е и една от основните теми в „Лехуса“.
Откъде черпиш вдъхновение за фолклорните елементи в книгите си? Много обичам да се ровя в книги, посветени на български народни вярвания – в тях често откривам едни иначе позабравени създания като мамника и лехусата. А пък според мен това е начинът да ги „възкресим“ – като ги вграждаме в сюжети на книги, сериали и филми. Искам да изкажа огромната си благодарност на всички, които се занимават професионално със съхраняването и проучването на народните вярвания: фолклористи, етнографи, етнолози и прочие. Защото без тях нямаше и аз да разбера нито за мамника, нито за лехусата. Смятам, че е важно да се отдава дължимото на тези учени, защото по необясними за мен причини има и една група писатели, които залагат на псевдопатриотизъм в книгите си и твърдят, че те, видиш ли, са открили еди-какво си и си приписват чужди заслуги – в повечето случаи не са открили нищо. Както и аз не съм открил нещо. Аз просто чета това, което други хора преди мен за записали и са положили труд, за да го съхранят. Такива са например Михаил Арнаудов, Димитър Маринов, Стоян Райчевски, Христо Вакарелски, Рачко Попов… Много обичам да обикалям страната за литературни срещи, по време на които разпитвам местните за вярвания и обичаи от родния им край. Често феновете ми подаряват книги, които са решили, че ще ми бъдат интересни и полезни. Крада си по нещо и от срещите с тях. Така например узнах за интересните погребални обичаи от Видинско, а също и за мъртвото хоро – в определен ден местните играят, представяйки си, че духовете на техни починали близки идват да танцуват… От тази история със сигурност някой ден ще се роди книга.
Имаш ли специален ритуал, когато решиш да пишеш? Не сядам да пиша без чаша черен чай с мляко. Колкото и нелепо да звучи, преди да седна да пиша, винаги всеки ден почиствам и подреждам работното си място. Много държа на хигиената, защото смятам, че това се отразява и на творбата – ако около един писател не е подредено и чисто, няма да бъдат подредени и чисти и редовете, които е сътворил. И мислите му стават объркани. Почти винаги слушам музика, докато пиша. Подбирам си я в зависимост от сцената, която трябва да пиша, за да мога да задържа една емоция. Ако описвам нещо страшно, слушам страшна музика. Иначе пиша винаги когато имам време и не съм сред природата. Все пак се старая да поддържам някаква хигиена, защото ми се е случвало да прекалявам и да пиша по 12 часа, което не е хубаво, не е здравословно.
Кое е най-интересното, различно и неочаквано място, където си срещнал хора, които четат книгите ти? Наскоро ми пратиха снимка на „Пермафрост“ от остров Ливингстън на Антарктика. Един от участниците в последната експедиция си беше занесъл книгата там. Прати ми снимка на романа – беше навън, тъмно и валеше сняг. Атмосферата на мястото доста отговаряше на тази от книгата. Не го очаквах, но наистина много се зарадвах, когато видях кадъра.
Има ли книга, която ти се иска да беше написал? Смятам, че една книга може да бъде написана само от един човек, и то в точно определен момент от живота му. В това отношение книгите са малко като снимките: улавят писателите в определен момент от тяхното развитие. Мислел съм си, че аз дори не бих могъл отново да напиша „Мамник“, защото просто вече не съм човекът, сътворил романа преди близо четири години. Та не смятам, че би ми се искало да съм написал и чужда книга.
