„Това, което пиша, идва от разбирането ми, че свързването ни с историята е начин да познаваме себе си, за да може да се движим напред. В моите книги миналото не е място, в което трябва да останем вгледани, защото то има по-романтичен характер. За мен миналото е извор на уроци и нрави, които бихме могли да преработим през настоящето, за да ни послужат в бъдещето“, казва авторката на „Нишка“, третия ѝ роман, след като ни взе акъла с „Глина“ и „Сърце“.
Фотография: Невена Рикова
Нишка
Романът „Нишка“ изследва и разказва историята на няколко поколения жени, започвайки от нашето съвремие и връщайки се 130 години назад, за да може основната героиня Мария да осмисли настоящето. Вдъхновението за тази книга идва от майчиния род на Виктория и мястото, откъдето е той – възрожденския град Елена. В „Нишка“ е трудно читателят да не забележи силното женско присъствие. Работещ с много различна структура от предишните ù два романа „Глина“ и „Сърце“, „Нишка“ жонглира с множество персонажи. Започвайки с историята на Мария в нощта преди Видовден, романът заплита историите на други шест жени. Вечно дейната майка на Мария – Ружа, успяла да открие щастие в реда. Баба ù Дана, предала ù дарбата да твори с ръцете си. Прабаба ù Зорка, изградила къщата, която винаги ще бъде свиден дом. И три непознати, стъпващи по близки на сърцето пътеки – пианистката Ана, хаджийката Скарлада и тъкачката Йова. „Нишка“ е книга, писана от жена за жените. Зад нея стои нещо автентично от моя личен свят. И то е, че в рода ми по майчина линия жените имат числено превъзходство пред мъжете. Моето детство и моето минало са наситени с историите на тези жени. Виждала съм ги как взаимодействат една с друга, с мъжете си, с децата си, как реагират в житейски ситуации, какво правят и какъв е техният начин на мислене. Те са различни една от друга, но ги оприличава и събира тяхната сила. И като казвам сила, имам предвид един особен заряд, устрем, с който те се движат в живота. На тези жени нищо никога не може да им се опре. Те владеят магията на малките неща. Имат знанията за детайлите, но никога не губят голямата картина.“
Действието се развива в Балкана и малкото градче Елена, места, свързани с детството на Виктория Бешлийска. „Имах идеята да разкажа за жените от Балкана, защото смятам, че Балканът в нашата наративна традиция е населен предимно с мъжки образи – с героите, с хайдутите, с четниците и прочие. За мен беше важно да разкажа за Балкана чрез жените. Жените, които познавам, и местата, които познавам. В романа са преплетени части от съдбите и имената на много други реални личности от Елена и околията, станали прототипи на героините ми Скарлада и Ана например.“
Виктория влиза в ролята на различните си героини от романа „Нишка”
Родова памет и връзката с миналото
Миналото играе огромна роля в романите на Виктория Бешлийска. „Афинитетът ми към миналото идва от моята вяра, че няма как да изградим идентичността си, без да познаваме корените си. Смятам, че това важи и в личностен план. Тоест, дори когато не го гледаме като процес, касаещ общността, отделният човек, за да може да изгради облика си, за да познава добре себе си, трябва най-напред да започне от своята семейна история. После да опознае мястото, от което произхожда. Също така да познава културата и народопсихологията на своя народ, за да може да си обясни моделите, по които действа в живота.“
Вярна на този принцип, още преди 2020 година, когато „Глина“ излиза, Виктория търси вдъхновение на различни места. За нея да има истории за разказване, е начин да съхрани себе си. Това важи за всичките ù романи, важи за страницата ѝ „По дирите на думите“ и за начина, по който живее. И както казва, вдъхновението често я намира на най-неочакваните места. „Имам едно любопитство към света, което не се е пречупило с годините и продължава да се проявявакъм различни неща. То ме кара да съм в постоянно състояние на изострена възприемчивост. Смятам, че с историите по
някакъв начин се намираме. Те идват при мен. Припознавам ги благодарение на моето отворено съзнание. Така беше с романа „Глина“, когато случайно попаднах в селцето Бусинци и в музея (Музея на керамиката – бел. авт.), без да знам никаква предистория на това село, без да имам нищо предвид. Оставих се на въздействието на мястото, а любопитството ме завладя дотолкова, че ме накара да започна на проучвам историята на бусинската керамика. По подобен начин се появи и романът „Сърце“, преди който имах странно видение на две фигури – мъжка и женска, облечени в роби, стоящи пред една пещера, босоноги. Това ме подтикна да потърся история, свързана с българското монашество през Средновековието. Същото се случи и с „Нишка“ с разликата, че тук основното творческо прозрение дойде по отношение на структурата на романа, която е специфична – повествованието прилича на движението на совалка на стан. И това е в тясна връзка с осмия главен герой на романа – котленския килим и неговата чудна нишка.“
От маркетинг към литература
Фотография: Невена Рикова
Виктория Бешлийска дълги години работи като маркетинг експерт в голяма международна компания, а писането е нейното убежище. Докато не идва момент, когато се налага да избере между двете. И повечето ù почитатели ще се съгласят, че от днешна гледна точка е направила правилния избор. „Отказах се от работата си, за да пиша, а започнах да пиша, за да мога да се съхраня в житейския поток, който безмилостно беше започнал да ме носи напред. Но още с излизането на „Глина“ и бързо разпространилата се популярност на книгата ми стана ясно, че не мога да правя двете неща едновременно. Писането иска своето време, своето внимание. Книгата, след като излезе, също иска грижа. Но смятам, че когато човек се отдаде на нещо, в което вярва, без да се страхува, че може да сгреши, нещата се получават.“
Всъщност първо Вики създава страницата „По дирите на думите“ във Фейсбук, която за кратко време набира скорост. В нея читателите ежедневно научават нови неща – било дума, било за някое интересно място или обичай. „Тя беше това местенце, което се опитах да осигуря за себе си – нещо като островче, убежище, за да се съхранявам от лудостта на дните. Тогава ми хрумна идеята за думите, която намери доста съмишленици. И пак там много хора ми казаха – бихме се радвали да прочетем нещо повече от вас. От тяхното насърчаване ми дойде смелостта за „Глина“. Преди това не си бях представяла, че ще пиша роман.“
За пълното отдаване в процеса на писане
„Писането е маниакален процес, изисква пълно отдаване и концентрация“, казва Виктория. За всеки роман тя се готви повече от година, проучва и подрежда нещата. „Сядам да пиша, когато ми е ясен целият сюжет, пълната характеристика на героите и как да стигна от точка А до точка Б. Не си правя експеримента да започна нещо, без да знам как ще свърши.“
Подобно на много други писатели сяда и работи по 8 часа на ден, а в усилните периоди – дори по повече. „Започнах „Нишка“ миналото лято, юли месец, написах няколко глави, след което направих няколкомесечна пауза, защото трябваше да подредя вътре в себе си тези образи. Имах силни колебания дали това, което излиза, е добро, тъй като изказът ми беше различен спрямо предишните две книги заради съвременния пласт в романа. Дори помолих голямата ми дъщеря, тогава 13-годишна, да прочете няколко страници и да каже как ѝ се струва. Тя ме успокои, че написаното е хубаво. Това беше една нормална за творческия процес фаза на отчаянието, когато губиш центъра си и имаш нужда от някакво странично око.“
„Най-напрегнатият ден е онзи, в който изпращам свой ръкопис на издателството. Сигурна съм, че няма значение колко книги е написал човек – 3, 30, 300 – той всеки път тръпне. Защото всеки път се чуди добро ли е това, което е създал. Няма значение какво има зад себе си, съмнението винаги стои. Но мисля, че това познато на всеки автор съмнение е здравословно, защото ни държи здраво стъпили на земята.“
На въпроса какво чете, когато не пише, Виктория отвръща: „Първата книга е „Торто Арадо” (на бразилския автор Итамар Виейра Жуниор – бел. авт.). Вчера започнах да чета „Бразилия, страна на бъдещето” на Стефан Цвайг, невероятна книга. И „Смелостта да твориш” на Роло Мей, изключително приятна, той е американски психолог.”
