Срещаме се със създателката на популярното изложбено пространство Swimming Pool, което не престава да надгражда понятието за изкуство
Запознах се с Виктория покрай Swimming Pool – независимо място за изложби, пърформанс, видеопрожекции, публични програми и колаборативни проекти, което тя създава през 2015-а и основава заедно с фондация „Син куб“. Достойното ѝ за уважение образование включва право в Ерланген-Нюрнберг, Нотингам и Берлин, а след това история на изкуството в университета „Гьоте“ и в Щеделшуле във Франкфурт. Има и докторска степен от „Макс Планк Институт за европейска правна история“. Срещаме се, за да дискутираме мястото на изкуството в нашия живот.
Мария Налбантова, „Институциионален отдих“, 2021. Инсталация част от Възможната институция. (Снимка: Яна Лозева)
В масовото съзнание битува идеята, че щом не разбираш от изкуство, не си го учил в университета и не си чел нищо, няма смисъл да ходиш по изложби, тъй като няма да ги разбереш. Как да се преборим с това? Не смятам, че човек трябва да е учил, за да разбира модерното изкуство, защото то сякаш се захранва от нашето ежедневие – отношения, технологии, изкуствен интелект, околна среда. Успява да синтезира важното и да го покаже от нов ракурс, да го доближи до нас. Често си взаимодейства със средата и по този начин я интерпретира. Разбира се, ако някой има специален интерес към изкуството, то всичко е още по-вълнуващо. Но не мисля, че е важно дали си го учил, а по-скоро дали искаш да вникнеш в дадена творба.
Кой може да преведе това на езика на незапознатите с изкуството? Най-приятно и дори най-запомнящо е, когато някой директно ти разкаже историите около една изложба, артист или творба – затова и в Swimming Pool винаги се стремим да ви преведем през идеите. При желание и отвореност към нови идеи малко по малко ще започнеш да навързваш подходи, форми, история. Като например да откриеш Сикстинската капела в произведенията на Павел Койчев – става по-интересно. Вече дори не се използва толкова думата „произведение“ заради асоциацията с изящното, а по-скоро „работа“, защото и лепнатият с тиксо на стената банан на Маурицио Кателан е изкуство, и то много добро.
Това от редимейда (готово изкуство – б.а.) ли идва? Редимейдът преобръща не само разбирането ни за изкуство, но и за ролята на институциите –тук, естествено, се сещаме за Марсел Дюшан, поставил писоар в галерийното пространство. Доколко той трябва да е само изящно произведение или пък можеш да сложиш каквото и да било в галерията и в момента, в който е оставено там, то вече се превръща в изкуство.
Вероятно контекстът на времето и писоарът са ключови. Така е, защото белият куб, както наричаме метафорично добре осветено, изчистено галерийно пространство, се опитва да изолира контекста и представя изкуството в идеална среда. До 60-те и 70-те посещенията на тези пространства са били само за елита. Съвременните музейни архитектури играят с вътре/вън, включвайки често прозрачни стени, през които се виждат градът и животът навън (а и така по-лесно го асоциираме със собствения ни свят, с реалността – б.а.). Особено през 80-те белият куб се отваря за политическото изкуство. От Марк Ротко, чиито творби емоционално възвисяват, отиваме към социално ангажирани изкуства, инсталации, пърформанси и такива с критична мисъл.
Обичам да казвам, че откъм архитектура Swimming Pool прилича на Tate Modern и New Museum, защото отвън има страхотна гледка и се опитваме да вкараме хората, идващи заради нея, в пространството и да ги вдъхновим с изкуство. Мястото не е създадено с комерсиална цел. Много често работите са от ефимерни материали, в процес, или са под формата на работилници и пърформативни намеси – като последния пърформанс на румънката Адриана Георге „Ела, гласовете ни формират планина“. Искаме хората да преживеят нещо, а не само да дойдат, да видят, да вземат и да си тръгнат, което е по-скоро присъщо на частните галерии.
От изложбата „На нейно място“, 2018. (Снимка: Яна Лозева)
Може би основната разлика между класическото и съвременното изкуство е, че първото е красиво и вдъхновяващо, а съвременното е неразбираемо, защото се занимава с нашите проблеми и е огледало на реалността, също толкова мъглива. Но пък може да се допълват по чудесен начин! Наскоро бях във Villad’Este в близост до Рим (в Тиволи – б.а.) – невероятен дворец с градини от XVI век. Вместо да излагат класическо изкуство, там канят млади артисти да правят изкуство в отговор на старинните фрески по стените и бароковата архитектура. Така две епохи влизат в разговор една с друга, за да разширяват кръгозора ни.
Каква е историята на Swimming Pool? Пространството е създадено по идея на прабаба ми, издателка на женското списание „Икономия и домакинство“, както и на стихосбирки, готварски книги и какво ли не. Тя си е представяла басейн на последния етаж – нещо уникално като архитектура. Арх. Васко Василев построява сградата и на разрешителното пише, че басейнът е лечебен, макар никога да не е използван с тази цел. Строежът приключва през 1942-ра, но сградата е национализирана скоро след това. През 90-те е реституирана на семейството ми. Разбира се, нямаше как да кръстим пространството по друг начин.
Как избирате с кого да работите? Swimming Pool е много обичан и съм благодарна за това. Но ние по-скоро залагаме на курирана програма и подбираме изложби, разширяващи темите, които сме подхванали. През 2021-ва стартирахме и нова платформа – „Център за социална визия“, с цел да работи в градските пространства. Покрай нея сме в широка мрежа с дизайнери, архитекти, артисти… Така има възможност да дойдат предложения от най-различни посоки и да формираме нашата програма в съзвучие с това, което вълнува и нашите колеги.
Седрик ван Парис, „Шествие“, 2023. Инсталация част от Нови екологии. (Снимка: Яна Лозева)
Имате и обмен с различни художествени академии, което е страхотно. Да. Важно е студентите да изграждат връзка с различни галерии и пространства, за да може, като приключат образованието си, да има естествен преход от едното към другото. Но все пак да правиш изкуство и да го представяш днес е много по-лесно, не си зависим от една или две галерии дали ще те харесат. Всеки може да направи изложба в хола си и да покани целия свят през Инстаграм. Не това е предизвикателството, а да намериш смисъл, да надграждаш и да откриеш своята посока.
Защо басейнът е празен? Има ли синият куб нещо общо с теорията за белия? Басейнът е празен и защото изисква средства, които искаме да насочим в друга посока. Но и празнотата ни позволява да го видим като форма, като „син“ куб, същевременно да го използваме като обърната сцена за дискусии, концерти, пърформанси. Малко е парадоксално, но точно защото е празен, поражда идеи и живот. И ни кара да напуснем идеалното пространство на галерията – може би затова се интересувам за градски политики и се включих в Екипа на София покрай арх. Любо Георгиев. Също така издаваме и Sofia Art Map, което ни позволява да опознаем изключително богата сцена за съвременно изкуство в София.
Какви са отношенията между бизнеса и изкуството? През последните години се появиха гигантски галерии и аукционни къщи, които захранват спекулативния пазар на изкуство. За съжаление, те все повече влияят и на програмата и колекциите на музеите – отдавна западен музей не може да отдели бюджет да закупи важно изкуство, което потъва в затворените вили на супербогаташи. Същевременно държавните културни политики са заинтересувани да имат много активни музеи за съвременно изкуство, които не са само центрове да научиш нещо, но и да изкараш един цял ден и така да преживееш нещо. Въпросът е къде е България в тази глобална ситуация. Дори вече да имаме места като Топлоцентралата в София или новия център Жан-Клод и Кристо в Габрово, за съжаление, все още сме далеч от други европейски държави.
Всичко се върти около бизнеса. Как се оправят артистите в тази ситуация? В идеалния случай доходът на един артист се формира от продажби, от хонорари за участие в изложби и от преподавателска дейност. В България, за съжаление, академиите и университетите рядко включват опита на съвременни артисти и куратори. Също така има и малко успешни частни галерии, през последните години доста от тях преминаха към публично проектно финансиране, което сякаш дойде на мястото на колекционерите – така и изкуството по-скоро адресира професионалната общност.
Липсва ни музей за съвременно изкуство, който да закупува и да съхранява работата на артистите, това нарушава цялата екосистема на изкуството у нас.
Трябват ни различни и нови модели – като Бизнес парка, отворил празните си пространства за ателиета; компании, които подкрепят съвременно изкуство, за да ангажират хората, работещи при тях; частни колекционери, културни иновации в градчета и села.
Инсталацията „Розовият облак“ в Квадрат 500 също е начин за интеграция на съвременното изкуство, макар и малко изолирана от другите творби. Може би има какво да се желае при тази инсталация, но това е пътят – вече говорихме за диалога между различни културни и исторически контексти. Също така младите артисти трябва да натрупват опит, работейки в мащаб и с всякакви институции. Между другото прекрасен пример пак от Квадрат 500 са разходките „Гледане с разбиране“, някои дори поставени като театрални произведения в галериите.
От изложбата Десислава Терзиева, „Ничия земя“, 2022. (Снимка: Яна Лозева)
Какво е бъдещето на изкуството? В България имаме невероятни артисти и поле да подкрепим по-мащабни проекти, за да засвидетелстваме мястото на изкуството. Вече знаем, че сме специалисти в това да произведем нещо – вижте само колко богата културна програма има в София. Но не умеем да го комуникираме, всичко достига до малцина от нас. Не бива да правиш по 50 изложби в година и също толкова събития в социалните мрежи, а по-скоро едно и да разказваш историята за него, да каниш различни хора, да измислиш продължения за по-дълъг период от време.
Ако гледаме в посока света, то често едни и същи имена обикалят големите институции и биеналета. Оттам идва и впечатлението, че навсякъде виждаме едни и същи неща, без значение в коя точка на света сме. След пандемията обаче има завръщане към локалното и според мен отговорът е точно там. А в България това е нашият коз, не разполагаме с нищо друго.
Какво предстои в Swimming Pool? През 2024 г. ще осъществим „Разговорът“, проект, вдъхновен от промяната в общуването ни напоследък. Ще дадем начало и на още един наш проект, насочен към изкуство в градско пространство. Просто е време да кажем стига вече паметници. Не може и всичко да е само графити. С група артисти започваме да изследваме кварталите и скоро ще има какво да разкажем.
