Авторката на „Глина“, най-продавания роман у нас за 2021 година, казва, че една от любимите й думи е ухлебнат, което значи усмихнат, и тя често се подписва така, пишейки до някого
Благодарение на романа “Глина” село Бусинци в Трънския край се превърна в една от любопитните дестинации – къде, аджеба, се развива действието в “Глина”, къде са се правили тези глинени съдове, смаяли турския султан. В музея на керамиката в някогашното Бусинче, сега Бусинци, може да научите доста за уникалната местна керамика, образци от която казват, че имало и в Лувъра. Може да се порадвате на чистата заобленост на околните хълмове, след като сте онемели пред скалистата пирамида над Зелениград, да се почудите как е хрумнало на някого да нарече селото си Парамун, което също е арена на действието в романа, да потърсите пътя към манастира, в който се докосват душите на Жара и Боя и в който е съхранявано прочутото Бусинско евангелие от XVII век. Но сега с Виктория Бешлийска правим поход към старите думи, старите нрави и родните села.
„Глина“ и село Бусинци
Много ми се иска “Глина”
да оживее на сцена или на екран.
Смятам, че у повечето читатели също има това желание. Историята съдържа
потенциал за различни интерпретации. Разбира се, това крие и рискове, но…
времето ще покаже.
И преди съм разказвала, че големият подстрек
да напиша книга дойде от последователите на блога ми „По дирите на думите”,
които за две години се превърнаха в общност от хора, споделящи ценностите на
българския език, история, традиции и обичаи. Бях започнала да се оглеждам за
сюжет, когато попаднах в музея на керамиката в Бусинци, а сетне, вдъхновена от
красотата на тази керамика, застрашена
от забвение, стигнах и до легендата за майсторите грънчари от XVII век, които
отишли в султанския дворец в Истанбул и дарили съдове на султана, за да откупят
правото си да търгуват свободно в границите на Османската империя. Аудиторията, на която
мислено разказвах историята, докато пишех книгата, бяха читателите на блога, тоест хора с отношение към
старите думи и описателния стил. Много скоро след излизането си обаче тя стигна
до значително по-широк кръг. Ако трябва да съм откровена, не очаквах чак
толкова силен интерес към романа, и то придружен от толкова интензивна обратна
връзка от страна на читателите. Ежедневно получавам десетки съобщения с отзиви
за „Глина”.
И понеже сред тях много често се срещат думи като „лек”, „балсам”, „магия”, „спасение”, бих казала,
че си обяснявам този отзвук с факта, че лично за мен писането на книгата също
беше вид спасение в преломен личен момент от живота. Това само показва, че всичко, което интуитивно и
органично е вложено в книгата, е най-привлекателно за читателите. А дали се притеснявам?
Очакванията към мен със сигурност са високи. Но аз изначално също имам високи
очаквания към себе си. За да не се поддавам на притесненията, просто следвам
вътрешния
си глас – включително при избора на тема за втори роман. Защото смятам, че
създаването на художествена литература преди всичко трябва да е следствие от
вътрешните търсения и потребности на автора.

Любовта към архаичните думи и пътят към нея
И по майчина, и по бащина линии слушам интересни говори от детството. Едната ми баба е добър разказвач – отраснала съм с нейните родови истории, разказва ми ги и до днес, винаги с някоя стара дума в тях. Когато спонтанно възникна инициативата “Обичам българските думи” в блога ми, срещнах голям интерес от читателите и реших да я продължа. Сега словосъбирачеството е основната тема в блога. От хоби то се превърна в страст, че даже и в мисия, защото хората непрекъснато ми изпращат думи или сборници с песни и разкази от всички краища на България. Събирам и пазя според силите си. Защото няма нищо по-удовлетворяващо от това личната ти страст да носи полза на някой друг. Оказва се, че чрез блога „По дирите на думите” читателите ежедневно научават нови неща – било дума, било за някое интересно място или обичай. Събирам думите чрез пътувания и разговори с хора от различни краища на България, чрез четене и посещение на културно-исторически обекти. Правя ги достъпни през личните си истории, през ежедневни или празнични поводи. Така думите достигат до хората с определен облик, който ги прави по-лесни за запомняне. Тази любов ми е вродена, предадена или по наследство, или по звезден път. През по-голямата част от живота си все съм се занимавала с четене, писане или говорене. И се убедих, че когато не се занимавам с думи, страдам.
Определено харесвам балканските говори, конкретно този от Еленския край, защото ми звучи домашно и познато, както и северозападните – по същата причина. Споделям ви една случка с дума, която не знам дали е характерна само за Северозападна България, но историята е забавна (публикувана е в блога):
Тя – умерено романтична и умерено приказлива, без особени отклонения във воденето на нормален живот. Той – коравляк от Северозапада с деликатна чувствителност под видимо здравия вид, доста колоритна личност.Та наложило му се на него да се прибере към родния край за няколко дни по работа. Двамата често се налагало да се разделят поради такива и други причини, та не било първият драматичен случай, в който да си липсват. В една определена вечер дълго се разговорили по телефона. И понеже в къщата му се губел обхватът, излязъл навън да говори. Разказал на своята любима за котката, която си играела край него, за липата в двора и за звездите по небосвода. Бивало го да описва такива идилични картини и Тя взела, че се настроила мечтателно при разказа за този хармоничен живот някъде далеч. Нея вечер било студено и Той решил да влезе в колата и да се стопли. Продължавали да си говорят на всякакви теми – за нещата от деня, от нощта, от живота – въобще историята ги описва като много сговорлива двойка. Посмели се умерено и съвсем им домиляло един за друг.
– Много ми липсваш – рекъл Той и замълчал.
– И ти на мен – отвърнала Тя и също замълчала.
После всеки потънал в някакъв свой размисъл, но няма как да знаем кой за какво мислел в тази нагнетена от тъга минута. Факт било обаче, че общият дух в ситуацията вече бил настроен на много фина честота – само поет можел да измисли с какво изречение да продължи разговора, така че да не повтаря вече казаното, но и да каже нещо още по-красиво, прилягащо на тази звездна нощ, в която душите копнеели една за друга. По едно време тишината била нарушена от подсмърчане.