– Какво ти е – деликатно попитала Тя, мислейки, че някакво дълбоко чувство се било отключило в гърдите на нейния любим.
– Нищо. Имам цивки – отвърнал Той. (Цивка значи сопол.)
Звездите тая нощ чули най-гръмкия, необуздан, истеричен и паметен женски смях, към който малко след това се присъединил и този на мъжа. Романтиката била убита само с една дума, но пък живият живот тържествувал в смеха.
И нещо любопитно – като публикувах историята в блога, започна дискусия дали това е прозрачната течност, която ти тече от носа при много студено време например, или са сополите, които имаме при вирусна хрема.
Фолклор, митове, легенди и носталгия
Легендите имат чудна сила – благодарение на тях можем да си обясним необяснимото в света и да надникнем в един приказен свят отвъд видимия. Затова трябва да ги разказваме, да ги предаваме и да ги възкресяваме.Много харесвам българските фолклорни митове, свързани с цялата вселена от небесни тела и взаимодействието между тях, със създаването на света, с обяснението кой е Дядо Господ, кой е Дяволът, какви са светиите и какви са техните сили и истории, свързани със земния живот. Особено силен за мен е митът, свързан с билкарството. Как Господ създал от глина човека, но Дяволът от лошотия го надупчил по цялото тяло. Тогава Господ запълнил дупките с треви, сиреч билки, и дъхнал на човека, т.е. дал му душа и му казал: “Като те заболи някъде, да береш от тия треви и ще се цериш.” Така първите хора познавали най-добре силата на билките – коя какво лекува според това в коя дупка от човешкото тяло Господ коя билка поставил. Пък наскоро прочетох много интересна легенда как станала костенурката. Една попска дъщеря месила хляб и се изтървала (пръднала). Като я чул попът, рекъл ѝ: „Как можа?! Ти месиш хляб, това е голям грях!” Момата се засрамила и се захлупила с дървеното корито, в което месила, а Господ я направил на костенурка. Затова и досега, види ли човек, костенурката се прибира под корубата си, сякаш се засрамва. Смятам, че носталгията към миналото в днешно време е преди всичко носталгия по чистотата в отношенията между хората, по сплотените общности, по близостта с природата и “простотата” на живеенето. Носталгия по “малкото”, което е всичко. Съществува носталгия по символните действия и ритуали, благодарение на които човекът по-ясно се позиционира в своя микросвят, а сетне и в рамките на вселената. Това че се чувстваме свободни откъм родственост, традиции и принадлежност в днешно време и ползваме “благата” на тези свободи, много често ни води до чувство на тревожност и изгубеност. Мисля, че в това се корени носталгията. Ако можех, бих върнала облика и благата на регионите, това би върнало хората към родните им места (или би ги сложило в близост до тях), а с това вероятно ще се възродят спомените и традициите. Това е дълъг път. За по-кратко мисля, че просто трябва да не забравяме да предаваме някои народни традиции и обичаи, да не забравяме например как се меси хляб и каква символика и скрита сила носят всички предмети на едновремешните български занаяти.
Любимите думи
Любими думи, свързани с детството ми, са синия, мускурлив (изцапан), немоетлък (немукаетлък – нещо като безхаберие), дръндар, мисирка, какаляшка, петленце (гребенчето на резен диня), пъшка (чепка грозде), миндер, гълча, брашнянка (помещение, в което се държи брашно, нещо като кухня) и много, много други. Любими обичаи са ми лазаруването, което в родното село на баща ми, Гиген и до днес се пази. Мечкарството на Ивановден също е характерен за там обичай (може да видите, има много писано за него в Интернет, мечкарите са тамошните кукери). Пак там, като редим трапезата на Бъдни вечер, баба казва, че никой не бива да става от масата, а стане ли, трябва да върви наведен, за да се огъват от тежестта на зърната житните класове на лято.Ще ти кажа и тези архаични думи, които за мен са най-ценни като находки. Споменавала съм ги и на други места, но много ги харесвам.
зиждител – творец, създател (дума, която идва от църковнославянската лексика)
аране – галено обръщение към малко дете или към любим човек (използва се в Бургаския край)
чупе – момиче, девойче (идва в езика ни от албански)
ухлебнат – усмихнат (прекрасна дума, която открих в дневниците на Мара Белчева)
зраци – стара дума за очи (ползва я Раковски в „Горски пътник”, коренът ѝ е запазен в прозрачен, невзрачен, зрящи, незрящи и т.н.; далечен роственик на думата е и прозорец)
Когато не пише
Най-непреодолимата нужда да пиша изпитах след раждането на второто си дете, и то в момента, когато се наложи да се върна на работа. Исках да окажа съпротива на всичките “трябва, трябва, трябва”, които се задаваха към мен с пълна сила. Знаете как е да си работеща на пълен работен ден жена, и то в изтощителна сфера като маркетинга, с две деца. Реших, че трябва да си създам свое място – убежище за самосъхранение, където да правя това, което обичам. Така възникна личният ми блог, който първоначално се казваше Words do Worlds, защото истински вярвам, че с думи можем да създаваме светове, и то по-хубави според нашия мироглед. Постепенно започнах инициативата със събирането на стари думи, а последователите се увеличаваха с всеки изминал ден. Това малко мое място днес бих нарекла своеобразна общност. Последователите на блога вече са близо 40 хиляди, което превръща страстта ми в отговорност и донякъде – в лична мисия. А какво правя, когато не пиша? Отскоро спрях да правя всичко друго, за да се отдам само на писането поне за известно време. В момента пътувам, проучвам и се срещам с читатели във и извън пределите на страната. През септември ми предстоят гостувания в Берлин и Брюксел. Радвам се, че имам възможност да събирам около себе си хора, за които България е повече от земя с граници – тя е древна култура и вечен дух, които можем да опазим, започвайки от езика.
