Вината може да бъде дори функция на илюзията за всемогъщество, контрол и отказ да се конфронтираш с ограниченията си – този механизъм често се отключва след преживяна травма или загуба. Защото „виновен съм” означава също и „нещо зависеше от мен”, което при преживяно насилие, да речем, е по-щадящо и поносимо, отколкото да приемеш, че светът може да бъде страшен и непредсказуем. Поради същата причина човек често вменява вина на хора, преживели нещастие – например казва: „Ми така е, като карат пияни”, и по този начин се самоубеждава, че на него това никога няма да му се случи.
Вината е автентична и здравословна, дори препоръчителна, когато съдържа в себе си отговорност пред някого, здрава връзка с реалността, осъзнаване на собствената разрушителност и дълбоко, искрено покаяние. Всичко останало са „патерици” или „ментета”.
Какво да правим с натрупаната вина, от която не успяваме да се освободим?
В тази формулировка сякаш е вплетено допускането, че вината е нещо като заболяване, от което трябва да се излекуваме час по-скоро – временно и досадно неудобство, от което да се отървем незабавно, за да станем отново нормативно щастливи, както повелява нашата все по-„хоризонтална”, удоволствена и нарцистична култура.
Да узнаваш вина, да я изпитваш – това не е патология, а постижение и дар. Това означава, че си жив и относително здрав. Че имаш поне минимална способност за самонаблюдение, налична съвест и умение да различаваш добро и зло. Означава, че имаш „гръбнак”, който те държи „изправен” и те предпазва от безкрайното повторение на едни и същи грешки. Че можеш да мислиш за някой друг отговорно и грижовно. В крайна сметка вината е интимно свързана с умението да изпитваме благодарност и любов. Тези дарби имат общ корен: способността да виждаме другия като отделен и цял. Те са нишките, през които се свързваме помежду си, основата на нашата човечност.
Има ли „малка” и „голяма” вина?
Зависи от събитията. Понякога правим относително дребни глупости, заради които не е необходимо да се самобичуваме твърде жестоко – тук отново стигаме до темата за реалността. Но има неща, които не можем да си простим цял живот, и така трябва да бъде. Ако престъпник е отнел живота на твой близък, едва ли след години ще му кажеш: „Не се измъчвай повече с тая вина, това са минали събития”. А ако ти си убиецът – и ако хипотетично си представим, че ти дадат прошка – съвестта ти едва ли ще утихне. Когато човек наистина осъзнава докрай какво е извършил, най-безмилостният съдник си е самият той – и дори да му простят, това изобщо не заличава стореното зло. Това е и най-голямата драма на вината – искам изобщо да не бях направил това, което направих! Но го сторих и това е белег, с който ще живея завинаги…
Има обаче и вина от съвсем друг порядък и произход – онази, за която споменах – травматичната вина, която ни пази от твърде болезнен сблъсък с реалността.
Би ли разказала повече за нея?
Тази вина обикновено е реакция на тежка загуба, траур или травма. В тези случаи поемаме върху себе си цялата отговорност и се преживяваме като преки виновници за случилата се драма. Например „ако не бях излизала сама през нощта, нямаше да ме нападнат” или „ако се бях обадил час по-рано, той нямаше да умре”.
До определена граница тази вина може да бъде спасителна – фантазията, че от нас е зависело нещо, може да ни опази от пълен разпад, особено в началото, във фазата на най-тежкия шок. По-късно, когато успеем да минем през естествените етапи на преработка на травмата, постепенно се връщаме в реалността – конфронтираме се с ограниченията си, изтърпяваме болката и се смиряваме пред невъзможността да контролираме всичко. Тогава тази вина, по-точно фантазия за нея, спонтанно отшумява.
Ако не отшуми?
Тогава се изгубваме във вината като в гъст трънак и не можем да излезем сами оттам. Когато мине онази фина граница, тази вина може да се изроди, да „метастазира” и напълно да съсипе човека. Тогава е задължително да потърсим помощ, например от внимателно избран психотерапевт.
Реалността като лекарство
„В нашата култура има огромен натиск да бъдеш „успешен”, на всяка цена и с всички средства – казва психотерапевтът Анна Димова. – Успехът се дефинира главно през финансовото благополучие и високия социален статус, а това на свой ред предполага и висока самооценка – едновременно като условие и награда.
Самооценката става източник на проблеми не когато е ниска, а когато е неадекватна. Отклонението може да бъде в двете посоки – твърде завишеното самочувствие също намеква за изтъняла връзка с реалността. И двете са еднакво опасни – ниската самооценка ни излага на риска да пропилеем уменията и съзидателността си, а твърде високата – да станем за смях и да се провалим с трясък.
Та реалността е лекарството. Друг е въпросът как успяваме да стигнем до нея и да съберем кураж да я видим – и как околните ни помагат или пречат. Имаше един филм „Флорънс”, посветен на певицата Флорънс Фостър Дженкинс – брилянтен и трагичен пример за пълната липса на връзка с реалността, както и за опустошителната вреда, която могат да ни нанесат хората около нас, опитвайки се да ни опазят от болезнена истина.”
