Художник, мореплавател и бохем, Атанас Хранов създава красота, хвърля се в неизвестното и се наслаждава на пловдивските залези с чаша добро питие. Вярва, че изкуството е приключение и че доброто, точно като злото, има юмруци
Текст: Светлозар Желев
Да стои на едно място и да се занимава само с едно нещо? Атанас Хранов не би могъл да си престави по-тъжна, отчайваща съдба. Денонощната работа, рискованите пътувания по вода и добре подбраните удоволствия са негова стихия. Изключителен художник (от поколението на знаменити пловдивски творци като Кольо Карамфилов и Митко Келбечев), той създава прекрасни картини и добавя модерни щрихи към Стария град с проектите си; кръстосва с яхта спокойни морета и бездушни океани, готви божествено и създава радост за приятелите си. Атанас просто умее да събира бохемския дух в платната си. Да добавя красота към красотата и живот към живота.
Наско, талантът със сигурност винаги е бил в теб. Но може би нещо или някой те е насочил към рисуването…
Винаги съм знаел, че ще стана художник. Никой не ми го е казвал, нито ме е въвеждал в рисуването. За мен то е магия – бъркаш в други светове и енергии, които не винаги знаеш и разбираш какви са, и поглеждаш в един по-красив свят. За мен изкуството е приключение, в което се пускам без да мисля много-много. Затова правя не само картини, но и много други неща – вчера, например, зидах зид от камъни. Като научиш един занаят, следващият вече е по-лесен. Точно както с езиците.
Правиш и много проекти, свързани с градската среда в Пловдив – Седмото тепе, алеята на Борис Христов, бордюрите с поезия…
С тези проекти се старая да не се намесвам в градския „интериор“, да не променям ландшафта. Искам да взимам неща, които съществуват и да им придам друго значение, така че паметникът да бъде част от града, а не да се налага да го заобикаляш и прескачаш. И, преди всичко, да е ясно, че това е паметник на човека, на когото е посветен, а не на мен, като автор.
Градските проекти обаче не са ми любимото занимание. Когато работиш в общественото пространство опираш и до общественото мнение. А в Пловдив, този стар византийски град, правенето винаги е осъждано, а неправенето е издигнато в култ. Ако започнеш да правиш много неща, изведнъж се оказваш в нечие полезрение…
… а никой не обича хората, които стърчат, нали?
Така е. Наслушах се на разни неща за себе си. Обаче харесвам проектите си до един и мисля, че не съм единствен. Не би трябвало човек да отстъпи пред чуждата леност. Това, че някой обича повече да говори, отколкото да прави каквото и да било, не бива да ти пречи да осъществиш идеите и мечтите си.
Придаваш специфичен облик на всичко, до което се докоснеш. В къщата ти на Бунарджика, под паметника на Альоша, изрисува пътека. Помня, имаше и един кемпер, наричаше го Караванджо, който също изографиса.
Колкото и нескромно да звучи, аз съм убеден, че моят вътрешен свят е по-хубав и по-щастлив от външния. Затова искам светът около мен да е моят, да ми харесва. Да изпитвам удоволствие от всичко, до което се докосвам, дори от ежедневните, банални неща.
Преди време ти помогна за реставрацията на един от куполите на черквата „Св. Св. Кирил и Методий“…
Свещеник тогава беше отец Васил, изключителен човек с мисия на медиатор. Познаваше много хора и съзнателно подбираше онези, които искаше да свърже. Така се получиха трайни, красиви приятелства. В отец Васил имаше особено обаяние. Винаги постъпваше търпеливо и мъдро, никога не се щадеше. Върна страшно много хора към църквата и към Бога, защото беше чудесен пример, че не всички са маскари. Имаше кауза и беше истински божи служител.
Купола на черквата реставрирах по Великден. Сутринта имаше литургия. Отец Васил ми каза: „Наско, литургията, която отслужих сутринта, е много красива. Сега ще направя още една служба, за теб“. Докато бях под купола и рисувах, той изпя службата отново, само за мен. Усещането беше уникално.
