Време за жътва

Наскоро прочетох следното: „Понякога причината, поради която хубавите неща не се случват на теб, е защото ти си хубавото нещо, което трябва да се случи на другите хора.“ Или пък защото си кисел, себичен задник и никой не иска да има нищо общо с теб, допълних наум аз

Никой не ме разбира, никой не ме заслужава, всички са в кафяво, само аз – в  бяло, в този несправедлив, неблагодарен свят на предатели, лицемери и глупаци. Горе-долу така разсъждават 90% от хората. Като погледнем нещата в цялост, сметките нещо не излизат, но какво пък – математиката е трудна наука. Ние сме добри в други дисциплини – в самоизвиненията, самозаблудите и самовъзвеличаването. И никога, никога не ни хрумва, че може точно ние да караме в насрещното, както се казваше в онзи виц.

Хубавите неща… всички искаме да ни се случват хубави неща, разбира се. Колкото се може повече. И когато не се случват, надеждата, че колелото ще се превърти и след лошия период ще дойде добър, ни поддържа изправени. Има хора с много тежки съдби, наистина. Има и невероятни каръци, които правят всичко както трябва, но някак винаги точно те настъпват счупената плочка и хлътват до глезен в кална локва, точно те попадат под обстрела на прелитащия гълъб или изпускат последния автобус. При повечето от нас обаче хубавото и лошото – като обективни реалности – са горе-долу в здравословен баланс. Е, има и невероятни късметлии. Но ако се замислим, ще си дадем сметка, че

късметът не е нещо свръхестествено

Той е съзнателна линия на мислене и поведение и като такава подлежи на култивиране. Хората, които определяме като късметлии, притежават определени характеристики – наблюдателност, интуиция, усет за точния момент и добро отношение към света. Сигурно имате познати, които на всяка крачка намират изпуснати  монети. Как мислите, дали свръхестествена сила поставя тези  монети пред краката им специално за тях? Съмнявам се. Те просто си стоят там, докато някой не ги забележи. Не да ги търси нарочно – да ги забележи. Отворените сетива към всичко около нас са най-добрият начин за улавяне на възможности. Състоянието на отворени сетива обаче изисква да вдигнеш поглед от пъпа си и от оплакванията си и да погледнеш наоколо.

Интуицията е тази, която улавя във въздуха възможностите още преди да са се появили. И също не е нещо свръхестествено, нито пък се бие с логическото мислене, напротив – допълват се в една много ефективна сплав. Да мислиш с два хода напред, не само осигурява възможности, но и може да спести куп неприятности (и подмятания „казах ли ти аз“ – никой не ги обича).

Късметът е и въпрос на смирение в крайна сметка. Защото много често изпускаме възможностите заради шума, който вдига егото ни, като се бие в гърдите или кипи от възмущение. Не всичко опира до нас, до нашите потребности или нашите намерения. Ние сме част от свързана система и колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-леко ще ни бъде.

И така стигаме до доброто отношение към света. Не говоря за изкуствено напомпаните розови балони на позитивното мислене, а за простичко, нормално, ежедневно добро отношение.

Каквото посееш, това ще пожънеш

е много вярна максима. Сигурна съм, че много от вас ще искат да ме опровергаят и донякъде ще бъдат прави. На кого от нас не се е случвало да понесе удар от човек, на когото е направил добро? Уловката тук е, че доброто почти никога не ни се връща от този, на когото сме го направили. Идва обаче от някой друг, неочаквано. Върви по веригата за обмен на блага като спам игра или сладникав филм, но по-хубаво и по-истинско.

Кое е това, което ни кара да изпитваме чувство на щастие и благополучие? Да сме здрави  – ние и близките ни, да имаме работа, която ни удовлетворява и ни носи достатъчно пари, да се чувстваме обичани и приемани. Общо взето, това е комплектът „хубави неща“ за средностатистическия човек. И в по-голямата си част те зависят от нас, макар и невинаги директно. Пак казвам – не говоря за житейски трагедии, природни бедствия, фатални инциденти и страшни болести. Има неща, които няма как да променим или да избегнем и няма как да разберем защо са се случили точно на нас. Но останалите, ежедневните – те са в наши ръце. Доброто отношение към света започва с добро отношение към собственото ни тяло и душа. Не е нужно нито да се тровим (прекалено), нито да издевателстваме над себе си (прекалено), нито да се самоубиваме бавно със себененавист (дори в минимални количества).

Оттам нататък всичко опира до взаимоотношения с околните. Защото като изключим здравето, останалите аспекти на благополучието пряко зависят от отношенията ни с други хора. Ако си добронамерен, почтен, коректен, лоялен и не гориш мостове, това ще ти се върне. Ако смяташ, че „след теб и потоп“ – е, ще бъде потоп. Хората в личния ни микрокосмос са свързани помежду си с фина мрежа, която трепти в хармония – така както са свързани органите на тялото. Когато има конфликт някъде, цялата система страда.

Благодарността

е това, което кара системата да работи гладко. Звучи много просто и наистина е просто. Благодарност към живота като цяло и към хората около нас конкретно. Никой с нищо не ни е длъжен – това е истината. Когато се раждаме, не подписваме договор със света, че трябва да ни осигури благополучие. Ако някой направи нещо хубаво за нас, макар и съвсем дребно, това е израз на неговата добра воля, а не нещо, което ни се полага по подразбиране.

Хрумва ми един пример – всеки от нас се е сблъсквал с феномена, наречен „кисела лелка от държавната администрация“. Този сблъсък не е приятен, но предлага два начина на действие. Първосигналният и по-често срещан е да вдигнем скандал, да доизнервим лелката, да напрегнем останалите от опашката и да си развалим настроението за остатъка от деня. Има обаче и друг вариант – да си дадем сметка, че тя вероятно е изнервена, защото е закотвена цял ден зад гишето да отговаря на малоумни въроси на граждани срещу жалка заплата. И ако вместо да се развикаме, ѝ благодарим и ѝ пожелаем приятен ден, тя може и да се стресне първоначално, но гарантирано ще бъде по-спокойна и усмихната поне за следващите петима на опашката. Ако и те ѝ благодарят… ех, ще настане такъв живот, че само си викам „дано“!

Що се отнася до благодарността към живота като цяло – тя означава да спреш да броиш какво нямаш и вместо това да броиш какво имаш. Парадоксът е, че хората и нациите, които имат по-малко, общо взето, се чувстват по-щастливи и оценяват и малкото… покрив над главата, някаква храна на трапезата, факта, че са живи. Не се ядосват, че нямат частен самолет, защото оскъдицата ги е научила кои са важните неща. Неслучайно в по-бедните държави общността е много важна, докато индивидуализмът (и вървящата с него алиенация) е характерен за индустриално развитите общества.

Ако се върнем пак на хубавите неща – те в крайна сметка са и нещо доста субективно. Има хора, които никога не са доволни и дори когато им се случи нещо хубаво, не го забелязват. Или го забелязват, но нещо не им е точно както трябва. Състоянието на постоянна неудовлетвореност може и да е полезно за творците, но за нас, обикновените хора, не е. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, се казваше в една реклама. Съгласна съм. Но ще допълня само, че човек е толкова щастлив, колкото са големи очите му за малките неща. Че е жив, че е август, че слънцето грее. И че някога някъде е посял нещо хубаво, което днес да пожъне.

Spread the love
Tags from the story
,
More from Дона Делова
Десерти, вдъхновени от любимите ни коктейли
Тарт „Ягодово дайкири“ Продукти: 250 г маслени бисквити 100 масло 2 ч.л....
Read More
0 replies on “Време за жътва”