Откъс от книгата на Иля Златанов „Думи за езика”, изд. „Колибри”
Защо кардинал Ришельо иска ножът за хранене да е със заоблени ръбове, а тризъбата вилица, измислена от византийската принцеса Мария Иверска, е смятана от църквата за угодничество и ненужен разкош. Как Леонардо да Винчи е спасил клетите зайци, в чиято козина италианските благородници бършели мазните си ръце под масата по време на пир, ще научите от краткия откъс, който ви предлагаме, за да ви подтикнем да прочетете и цялата великолепна книга на Иля Златанов „Дума за езика”.
Около 30% от човечеството използва при хранене вилици, а още толкова – пръчици. Останалите ядат с ръце. Националното ястие на много народи от Средна Азия, Башкирия и Татарстан се казва беш бармак, т.е. пет пръста – според древния начин да се яде.
През по-голямата част от историята си хората слагат храна в устата си с пръсти. Най-старият прибор – ножът, служи далеч не само при хранене. Думата нож произлиза от древен славянски корен със значение „пронизвам”, от старобългарски въньзити – „да забия, да забуча”. Вероятно ножовете са употребявани за набучване на парчета месо. Съвременният нож за хранене със заоблени ръбове е измислен чак през ХVІІ век от кардинал Ришельо, който се опасявал да не го промушат.
През неолита се появяват варивата и керамичните съдове. Може би лъжицата възниква по подражание на свитата в шепа ръка. В славянските езици думата лъжица (рус. ложка, пол. ɫуżkа, чеш. žliсе) се извежда от индоевропейски корен със значение „изрязвам, дялам“, тъй като в началото лъжиците се правят главно от дърво.
Дълго преди изобретяването на вилицата в Европа в Китай се появяват прословутите клечки. Първите бронзови пръчици, открити в провинция Хънан, се отнасят към 1200 г. пр.н.е. и се предполага, че са използвани за готвене. По време на династията Хан (221-206 пр.н.е.) пръчките за хранене вече присъстват на трапезата. Китайското им име куайздъ се пише с два йероглифа. Първият – куай, е омонимичен на думата бързо, затова до него се изписва още един със значение бамбук. На английски китайските клечки се наричат chopstick, като stick значи именно „клечка“. Chop идва от кантонския диалект, откъдето я възприемат английските моряци (в израза chop chop – „бързо, бързо“).
В Европа до късно на масата има само лъжици и ножове, а месото се яде с пръсти. Според преданието византийската принцеса Мария Иверска смятала яденето с ръце за унизително, затова измислила вилицата. От Византия вилицата преминава в Италия, където се оказва много удобна за ядене на макарони. От гостите, поканени на вечеря, се очаква да си донесат собствени вилица и нож – смята се, че и двата прибора са твърде лични, за да бъдат осигурени от домакина.
По форма вилицата напомня вилата за сено, а в християнството дяволите измъчват грешниците в ада с тризъби вили. Затова и първоначално църквата се отнася неодобрително към употребата на вилиците като угодничество и ненужен разкош.
В много европейски езици наименованието вилица произлиза от латинската дума furca – „чатал, разклонено дърво“. Такива са фр. fourchette; англ. fork; рум. furculiță. От същия корен е и нашата хурка – първоначално чаталеста пръчка, използвана и за мотовилка.
Салфетките за маса се появяват през 1491 г. Изобретателят Леонардо да Винчи по това време разпоредител на придворните пирове в двора на херцога на Милано Лудовико Сфорца, не можел да се примири с липсата на хигиена при хранене. В негови записки четем: „Обичаят у някои да завързват към стола зайци, за да бършат ръцете си в козината им по време на хранене, ми се струва, че не отговаря на духа на времето, в което живеем. Не ми харесва и навикът да бършем лъжицата си в дрехата на седящия до нас. Всеки трябва да получава парче плат, което после да се изхвърли, след като сме избърсали ръцете или лъжицата си в него, без да мърсим масата.“
В началото никой не знаел как да използва салфетката и тя бързо се превърнала в обект за игра и подигравка. Поставяла се около врата като лигавник, на ръката, на рамото, на краката, на масата, а накрая, както обикновено, покривката оставала изцапана. Но Леонардо не се отказал, твърдо убеден във важността на идеята си да промени лошите навици.
