Само да вметна
И ето ме свободен и напът да участвам в пиесата „Изсвири го отново, Сам“ и да си партнирам с Тони Робъртс. Важното бе да намерим момичето, което да изиграе Линда, главната женска роля. Режисьор беше Джо Харди – чудесен човек, който знаеше какво прави. С него седяхме в салона, прослушвайки талантливи актриси една подир друга. Имаше много таланти тогава, а малко добри роли за тях. Санди Майснър – прочут и високоуважаван учител по актьорство в Ню Йорк – ръководеше „Нейбърхуд Плейхаус“, откъдето излязоха множество страхотни актьори. Той срещнал Дейвид Мерик и му проглушил ушите за някакво момиче от неговия клас, което било невероятно. Името є било Даян Кийтън. Всъщност се казвало Даян Хол, но вече имало актриса с това име, а профсъюзът не разрешаваше повторно да се появява име, което се използва.
Та след суперлативите отново седяхме в театъра, чакайки появата на Кийтън за прослушване. Влезе едно върлинесто младо момиче. Нека го кажа така: ако Хъкълбери Фин беше хубава жена, тя стоеше пред нас на сцената. Появи се, значи, Кийтън – която поначало се извинява за това, че се е събудила сутрин, момиче от Ориндж Каунти, отраснало на сандвичи с риба тон и квартални веселби; емигрантка в Манхатън, дошла тук, за да работи като гардеробиерка, като преди това държала концесията за продажба на бонбони в киносалон в Ориндж Каунти, откъдето я уволнили, понеже изяла сама всичките бонбони – и непохватно се опита да ни предразположи с шеговити поздрави. Беше си провинциалистка насред зала за церемонии, необръгнало девойче, развълнувано, все едно получава безплатна пуйка от профсъюза на Коледа, отговарящо на комплименти с „Верно ли тъй?“. Какво да ви кажа, велика беше. Във всеки един смисъл. Казват, че има хора, чието присъствие осветява стаята – тя осветява цял булевард. Сладка, забавна, абсолютно оригинална, истинска, свежа. Когато приключи, трябваше да прослушаме и останалите актриси, но вече знаехме, че е получила ролята.
Репетициите, водени от Джо Харди, минаваха гладко. Тони Робъртс беше като дете в магазин за бонбони, тъй като в шоуто имаше над половин дузина красиви момичета, които се появяваха във фантазиите на главния герой. Тони се впусна в акция още първия ден, утежнявайки допълнително и без друго бароковия си социален живот. С Тони все повече се сближавахме, но с Кийтън имахме различни социални кръгове – когато се видехме, разговаряхме любезно, но рядко. Един тип я търсеше всекидневно и естествено заключих, че й е гадже, но по-късно се оказа, че бил личният й мениджър. Излизах с всяка жена, която се навиеше на отчаяните ми молби да я изведа на вечеря. Веднъж, седмица преди премиерата ни във Вашингтон, имах среща с много хубава брюнетка – изведох я на вечеря, прекарахме си чудесно и се уговорихме за нова среща след няколко вечери.
Междувременно в една от вечерите репетирах с Кийтън и Джо Харди предложи да преговорим материала, за да го запомним по-гладко. Тя, разбира се, си знаеше репликите безпогрешно, а аз, нищо че ги бях писал, имах нужда от повече време, за да ми се получи гладко. Прекъснахме, за да вечеряме, пресякохме улицата, отивайки в едно място до билярдната отсреща, където от време на време играех. На тази импровизирана вечеря тя беше толкова очарователна, толкова сладка, толкова хубава и забавна, че седях срещу нея, мислейки: „За какво ми е да излизам утре с друга жена?“. Кийтън е сияйна личност. Като изключим, че яде като боксьор тежка категория. Не съм виждал друг човек, с изключение на дървосекач, да се храни по този начин.
Но да се върнем на въпроса. В премиерната седмица на „Изсвири го отново, Сам“ във Вашингтон вече бяхме любовници. Останахме любовници и в Бостън, и обратно в Ню Йорк. Тъкмо бях купил мезонет на Пето авеню, а тя живееше в една съборетина доста на изток, в стаичка, която бе направила уютна и приветлива, без да похарчи и цент. Определено имаше око на творец. Личеше и от начина, по който се обличаше и който останалите започваха да имитират, стига да харасваха брошка от маймунска лапа на пуловера. Да кажем, че Кийтън придаваше ексцентрично въображение на всичко – все едно Бунюел й пазаруваше дрехите и мебелите. Но не беше само до модата. Тя правеше страхотни снимки, беше фантастична актриса, пееше прекрасно, танцуваше и пишеше. Близки приятели сме от момента, в който се срещнахме. Когато с Ралф Розенблум привършихме монтажа на „Вземи парите и бягай“, й показах филма. Каза ми, че е добър и смешен и няма нужда да се притеснявам толкова. Оттогава тя се превърна в моята пътеводна звезда и довереница, понеже, освен че има вкус и е умна, е и независима в преценката си. Може цял ден да рецитираш Шекспир, но ако реши, че нещо от строфите му я отегчава, пет пари не дава колко почитана е поезията му или какво професорите и публиката мислят за нея. Тя е самата себе си. Винаги й показвам работите си и тя е сред малкото хора, за чието мнение наистина ми пука.
И тъй, тя хареса „Вземи парите и бягай“, пиесата ни също тръгна и беше голям хит, и с Кийтън и Тони непрекъснато бяхме заедно. Скоро тя щеше да се премести при мен – първо в стария ми апартамент, после в хотелска стая, докато чаках ремонта на новия ми мезонет. Исках да разполагам с бар, въпреки че не пиех, и поне две гарафи скоч и сода, за да предлагам на приятелите си, които също не пиеха.
По това време имах много интересна приятелка. Казваше се Мери Банкрофт и я споменавам само защото беше необикновена жена. Беше много по-възрастна от мен, може би с двайсет и пет-трийсет години – трябва да е била на около седемдесет, когато се запознахме. Случи се на парти у Норман Мейлър в Бруклин. Тя живееше близо до дома ми на Пето авеню, тъй че я върнах с колата. Беше много умна и много начетена, знаеше всичко – от политика през литература до това как стойката на Карл Ястржемски[1] го прави толкова добър стрелец. На седемдесет се беше посветила на изучаването на компютрите. Говорех й много за бейзбол. Беше писателка, шпионирала срещу нацистите през Втората световна война, работила за Алън Дълес и била на психоанализа, пациентка на Юнг – не помня с него ли беше имала афера или с Дълес, но беше интересно да я слушаш.
Много време прекарвахме заедно, говорехме
си, вечеряхме. След войната Дълес искал да я награди за шпионската й работа и
тя помолила за място на Нюрнбергския процес. Дали й пропуск, но се оказало, че
градът бил така препълнен с хора, че настаняването било трудно. Наложило се да
дели квартира със съпругите на обвиняемите в процеса за геноцид и престъпления.
Жените били комично глупави, през цялото време кудкудякали за съпрузите си и
техните постижения през войната. Чудесни моменти имахме заедно, преди да
почине. Споменах я, понеже е ярко отклонение в инак безцветната сага на Алън.
[1] Карл Ястржемски (1939) – бейзболна звезда. – Бел. ред.
