Мисля, че единственият начин да остареем по-мъдро е, ако живеем по-мъдро, споделя авторът на „18% Сиво”
Няма как да го сбъркате с друг. Ще го видите по площадите, когато има протест, който подкрепя. След това на малкия екран или на честотата на любимата радиостанция. Застанал непоклатимо зад някоя кауза, ще ви разкаже малко повече за нея из социалните мрежи. Ще го разпознаете и на събития на „конкуренцията“. И тези срещи винаги ще бъдат чудати спомени за един писател, който сякаш не е като другите. И има свой много характерен почерк.
Захари Карабашлиев е явление. Главен редактор на едно от най-големите издателства в България, успешен автор, чиито книги се радват на не едно или две издания и награди, щастлив съпруг, отговорен баща и гражданин и очевидно чувствителен и емпатичен човек. Дали зад образа на строг романтик се крие тъмна страна? По време на краткия ни разговор се опитвам да я открия, сръчквам го с „неудобните“ си въпроси още в началото.
След толкова много успехи към името ви сякаш е прилепнало определението „един от най-значимите български писатели“. С голямата сила обаче често идва и голямата отговорност. Какви са задачите пред вас и пред може би всеки писател?
Първата и най-важна задача за мен е да остана честен към себе икъм света, докато не спирам да измислям света и себе си. Втората задача е намирането на баланс между душевно неравновесие и ментален покой. Защото и двете са важни, за да твориш каквото и да било — музика, книги, картини. Опитвам да съм сравнително нормален в живота си, а да поддържам лудост в писането.
Третата задача е свързана с мениджмънт на време. Задълженията ми не са малко и с годините осъзнавам как все по-ронливи стават дните ми, колко все по-незадържими часовете…
Говорим си за светове, но светът на втория ви роман „Хавра“ подозрително прилича на една България, която всички познаваме. Тази България там е сравнена с „незаконен строеж върху свлачище“. Строежа ли да съборим, или свлачището да укрепваме?
Мисля, че моето поколение сякаш не сме отговорни нито за свлачището, нито за строежа, а се очаква да намираме решения и за двете. Всъщност като се замисля повече — имаме вина и за двете. Защото, заети да оцеляваме, да се реализираме, да емигрираме – физически или вътрешно, оставихме едни неясни хора да вършат едни неприятни неща. Но да отговоря на въпроса — по-добре е да укрепваме, отколкото да рушим.
А какво „причинява“ популярността на укрепващия в този „строеж“ и отвъд него?
Популярността носи една странна смес от досада и отговорност. Така и не се научих да не ми пука. Живея с някакво постоянно тегнещо чувство за отговорност, което по-скоро пречи, отколкото помага. Но едва ли ще тръгна да се променям сега. Опитвам да използвам популярността, за да повдигам теми, които смятам за важни. Най-сериозната от тях е образованието. Няма по-неотложна задача за всички нас от тази да помогнем на децата на България с качествено образование.
Затова ли не пренебрегвате покани за срещи с читатели дори в малки населени места, отминавани от писателите?
Това са докосвания, които зареждат хората по тези места. Когато идват да се запознаят на живо с мен, те се срещат и едни с други, получават се страхотни разговори по всякакви теми.
Въпреки всичко, казано дотук, живеем в ерата на фалшивите новини. Какви са митовете и легендите около името Захари Карабашлиев, които създаде тази популярност?
Един от митовете, които чух за себе си, след като излезе „18% Сиво”, бе, че съм бил ходил на някакви курсове по творческо писане в Америка и едва ли не по тях съм написал романа. Което е, разбира се, и наивно, и невярно. Друг мит е свързан с това, че първата българска статия за мен излезе с бомбастично заглавие от рода „Появи се българският Керуак”, което веднага създаде представата, че „18% Сиво” е българската версия на „По пътя” — само заради това, че по-голямата част от действието се развива в Америка и героят е на път. Друг мит би бил този, че е физически възможно да прочета и да дам компетентно мнение за всеки ръкопис — от хайку до роман — който влиза в пощенската ми кутия.
Като си говорим за митове, всеобщо е впечатлението, че пишещите не са щастливи хора. Тъгата претендира да е част от таланта. А вие сте опровержение – щастливец и на първи, и на всеки следващ поглед. Как се постига това?
Вероятно много от пишещите не са щастливи. Както и по-големият процент от хората въобще. Но докато нормалните хора са си нещастливи и си носят това бреме стоически, много от пишещите превръщат своите тегоби в епицентър на творчеството си, в свой axis mundi, около който строят своя художествен свят. Наистина, може би най-продуктивен си, когато си нещастен — тогава не ти остава друго, освен да се справяш с демоните си както можеш. С писане, свирене, рисуване, кой каквото там прави. Голяма част от хубавите си неща аз съм писал в състояние на дълбока вътрешна самота, изолация, не-радост. Но пък това не е задължително. Писането и тъгата са понятия от различни категории. Тъгата е състояние. Писането е действие. Повечето тъжни хора не пишат книги. Но повечето истински щастливи хора са образовани, четящи, мислещи. Аз не мога да си представя щастието без книги.
Четящ човек и от 2014 г. главен редактор на едно от най-големите български издателства – „Сиела“, с чието лого излизат немалко български книги. Как се съчетава тази позиция с позицията на писател в едно относително малко езерце, каквото е България? Има ли момент на конкуренция?
За да правиш съвестно и успешно това, което правя аз, трябва най-безмилостно да си убил егото си. Няма как да си успешен в издаването и да храниш дебело его. Защото целта на всеки издател е да открие следващия голям писател, значим роман, печелившо заглавие хит и т.н. Издателството трябва да осигурява трибуна на таланта. Спомням си, че когато дойдох в „Сиела”, някои тъмни души започнаха да спекулират, че ще насоча издателството в посока да не издава българска литература, че ще прогоня българските автори и подобни глупости. Времето показа, че се случи обратното — работим с най-добрите български писатели, публикуваме български дебютанти, налагаме нови имена, продаваме ги в сериозни тиражи.
Неведнъж сте споменавали странни съвпадения, свързани с написаното от вас. Вярвате ли, че пишещите „се обричат“ с думите си?
Вярвам, че съвпадения не съществуват. Героят ми в „18% Сиво” развива една теория за „обратното време”. Според тази теория всичко, което предстои да се случи, вече се е случило, ние живеем животите си отзад напред, от смърт към раждане, но не осъзнаваме това, отнета ни е способността да го знаем. Само малко избрани — ясновидци, поети, творци, в някои моменти могат да „прозрат” в бъдещи събития, които са всъщност спомени, случили се неща. Та тази теория от „18% Сиво” е нещо, което все още не мога да осмисля, макар уж да съм я писал аз.
Споменахме „18% Сиво“. Къде е главният му герой Зак сега?
Зак сега е в „хиатус”. Знаете ли какво е „хиатус”?
Аз зная, но това май се отнася само за литературния образ. Предстои екранизация по романа и „прераждане” на Зак. Но нека изпреварим бъдещето. Представете си филмът да е създаден в холивудска версия…
Екранизацията е готова и няма да е лоялно към създателите ѝ — братя Чучкови — да мечтая за холивудска, преди да съм видял българската. Руши Видинлиев е в главната роля и мисля, че той може да се справи чудесно с образа на Зак. Така че нека изчакаме Зак да се появи на екраните, нека видим как ще го посрещне публиката, нека се надяваме, че филмът ще намери своите зрители така, както романът — читателите.
Голяма част от почитателите ви знаят, че сте запален меломан, може би по-малко от тях – че сте работили като диджей, преди да емигрирате. Неизбежен става въпросът как би звучал саундтракът на „18% Сиво“?
Винаги, когато пиша, звучи съзнателно избрана от мен музика — класическа, съвременна инструментална, джаз, електроника, хардрок и т.н. В зависимост от конкретната сцена, по която работя, избирам какво да звучи. Имам нужда от атмосферата, от ритъма и необяснимата способност на музиката да те отвлича там, където най-малко си очаквал. Магия е. Та… в „18% Сиво” аз съм писал най-много с музиката на съвременните композитори Harry Gregson-Williams, Cliff Martinez, Mychael Danna, на Dust Brothers (от саундтрака на „Боен клуб”), U2, NIne Inch Nails, Metallica, Pat Metheny, Eminem и т.н. Лудница. Но ако сега трябва да избирам саундтрак за бъдещ филм, със сигурност бих поканил Петър Дундаков — без съмнение най-значимия съвременен български композитор, който успява да твори и за симфонична зала, и за кино и театър. Композиторът, който работи както с великата Лиса Джерард, така и с „Мистерията на българските гласове”, „Софийски солисти” и други; който съумява в съвременната си музикална чувствителност да вплете вечността на българския фолклор.
И в „Хавра“, и в „Жажда“ носителите на мъдростта са възрастни хора. Мислили сте как можем да остаряваме мъдро?
Вие, жените, остарявате мъдро. Мъжете обикновено оглупяват. На това ми бе обърнал внимание един добър приятел и писател Краси Дамянов, който не успя да остарее и оглупее, защото почина в разцвета си. Мисля, че единственият начин да остареем по-мъдро е, ако живеем по-мъдро. Няма как да правиш глупост след глупост и да не остарееш глупаво. А мъдростта не е като бременността — не можеш да помъдрееш за няколко месеца. Трябват десетилетия. И накрая пак умираш. Защото една е съдбата и за мъдрите, и за глупавите, казва любимият ми „Еклесиаст”.
Като си говорим за възраст и мъдрост, една от дъщерите ви е съвсем малка – на какво ви учи тя?
Тя е изключителен характер, заключен в 3-годишно тяло и психика. С нея се уча на една добродетел, която не бях възпитавал успешно досега — търпение. За мен това е почти непосилно като изпитание. Но се налага да го прилагам ежедневно.
Малцина дори от вашите почитатели знаят, че сте майстор в писането на пиеси. Имате поставяна пиеса в Ню Йорк, в Калифорния, в Чикаго. На родна почва получихте театралната награда „Аскеер“ преди 10 години. Кога отново?
Дълго време не ми се пишеше за театър, чак до 2019-а. А ето, че през миналите няколко месеца завърших 2 нови пиеси и се вълнувам да ги видя реализирани. Ще се получи през 2020 г., ако не мине котка път.
Всичко, което си казваме, е прекрасно, но все пак не проумявам. Ръководите, пътувате, говорите с читатели, четете много книги, гледате новите филми, пишете – за какво не ви остава време?
Не ми остава време за калпазанлък. За лентяйстване. За мързел. А сигурно е хубаво човек да побездейства известно време.
