В България артистичните среди са острови и техните обитатели много рядко пътуват и се срещат с обитатели от другите острови, казва авторката на повече от 20 пиеси, последната от които е „На гребена на вълната“
Една лодка в открито море. В нея две жени: майка и дъщеря. Подобен дует в екстремалност винаги предвещава буря. Дамите се опитват да поставят рекорди по комични ситуации, докато разнищват миналото и се пробват да наваксат всички пропуснати моменти. Това е червената нишка в сюжета на „На гребена на вълната“ – поредната пиеса на Здрава Каменова, чиято драматургия е белязана от щуротиите, абсурдите и любовите в живота ни. Самата актриса, която не спира да пише, да играе, да рапира, да се саморежисира и самопародира, е дълбоко признателна на собствената си майка, която не позволява и косъм да падне от буйната коса на бъдещата сценична фурия, когато тя попада във въртележка от тийнейджърски проблеми. А сега Здрава продължава триумфалните си представления по собствени текстове, периодично снима забавни клипове в съавторство със съпруга си – сценариста Светослав Томов, и вдъхновява четирите деца в семейството. Но при нея и дума не става за какъвто и да е войнстващ феминизъм. Всичко е от сърце и душа, ароматизирано с бял хумор.
Здрава, какво е най-смешното и най-тъжното, което се случва между героините в „На гребена на вълната“? Отношенията между майка и дъщеря са винаги на ръба. Но не само на ръба, ами на ръба върху гребена на вълната. И най-сладко-горчивото е, че са продиктувани от много любов, малко женска конкурентност, разлика в годините и светоусещанията. Често реакциите на публиката ни изненадват. И нещо, което е забавлявало нас, докато сме репетирали, се приема по-равнодушно от друго, което не сме и предполагали, че е смешно. За тъжното е по-лесно да знаеш кога и на кое място ще се случи. Та има една сцена с червена луна, която съм убедена, че ще предизвика насълзени очи.
До каква степен в образите, в емоционалния екшън между тях сте сложили от вас и от собствената ви майка, от общуването между двете ви? Как мислите?! Ако нямам опит в нещо, не се захващам да го пиша.
Разкажете за драматични моменти в съвместното битие с майка ви! Когато тя ме види в нова рокля, която съм купила с огромно желание, и каже „Майче, тая рокличка не ти стои добре, не е за тебе“, никога повече не я обличам. И ѝ се сърдя поне три дни. Ами отношенията с внуците – като баба често не спазва правилата на мама! Но пък това е толкова симпатично и прави толкова силна връзката с внуците.
Големият вдъхновител в писането всъщност е баба ви – каква жена беше тя? Красива, винаги с направена коса и с перли. Много строга и още по-много обичаща. Помагаше на всички, душа даваше за изкуството. Един от последните ми спомени с нея е как ме чака вечер на спирката с чадър в проливен дъжд. Обута в сандали, краката ѝ до глезените са във вода, но не мърда. Чака ме, за да не ходя сама в тъмното без чадър.
Авторка сте на над 20 пиеси и на не един сценарий, имате ли самочувствие на признат от гилдията драматург? Сблъсквали ли сте се с прояви на ревност, завист, мъжко превъзходство? Имам самочувствие, защото въпреки че не съм част от гилдията, притежавам сили и мотивация да не спирам да пиша и да играя. Имам уверението на публиката, че това, което пиша, вълнува и е нужно. И с времето разбрах, че неприемането често е най-доброто гориво за ината, което се превръща в успех.
В какъв момент от кариерата си осъзнахте, че предпочитате да правите каквото искате, а не каквото се налага? Още в трети курс в НАТФИЗ. Играехме дипломните ни постановки по народни приказки, които, за съжаление, ми бяха ужасно скучни, а вече репетирах в хола първия си авторски спектакъл. Куклите направих сама, нямах режисьор, просто имах желание да правя нещо свое и не си казах „Няма как да стане“. Стана. После следваха немалко трудности, нови представления, пак трудности и така 11 години. Докато започна да ми се избистря картинката.
Колко смелост се иска, за да си независим артист в България? Аз се чудя колко търпение трябва, за да си щатен актьор. Не е за мен това чакане да бъдеш разпределен в роля, която някой ти дава, в текст, който друг избира, с режисьор, който дори не те познава понякога. Друг вид талант е, който аз не притежавам.
Какви са сюжетите в най-гледаните и най-коментираните ви клипове напоследък? На първо място училището, амбициозните майки, тийнейджърите, диетите.
Успява ли смехът да ни върне към нормалното, колко истина и доброта може да има в него? Точно толкова, колкото отговорност, добрина и човещина има у хората, които го създават, пишат, играят. Нашият труд е огледало на това, което сме.
Защо според вас като че ли продължаваме да се смеем повече на лошото? О, не ми се струва така. По-скоро доста хора не виждат абсурда и иронията, защото не искат да излязат извън бита и негативизма си.
Как четиримата тийнейджъри в семейството приемат вашето рапиране? Както ние, възрастните, гледаме с лека насмешка и все пак с обич на глупостите, които децата ни правят, точно така гледат на мен децата ми, когато върша смешни неща. Обръщаме ролите.
Защо не ви виждаме по филми и сериали? Защото в България артистичните среди са острови. Техните обитатели много рядко пътуват и се срещат с обитатели от другите острови. Никакъв артистичен туризъм не развиваме. А втората причина е, че може и да ви изглеждам много екстровертен човек, но всъщност не съм. Всяка свободна вечер предпочитам да съм с децата си вкъщи.
