D!VA се срещна с 6 от участничките в „Живот на кантар”, за да чуе техните различни истории с еднакъв край – наднормено тегло и породени от него физически и психически проблеми, за чието разрешаване те смело се борят пред очите на зрителите на bTV
Фотография / Калоян Грозев
Грим / Марина Младенова, Мартина Гулабчева
Коса / Грета Стефанова
Списание D!VA благодари за реализацията на тази фотосесия на уютното пространство на Fabrica 126
Каква е най-голямата тежест в живота ви? Може би е работата. Или домашните задължения. Грижата за възрастни родители или за малки деца? Или онези досадни 3-4 килограма до перфектната форма?
За минута си представете, че вместо 4 тези килограми са 10 пъти повече. Представете си, че всеки ден изпълнявате всичките си задължения, докато ги носите върху тялото си. А сега си представете какво изпитвате, когато малко по малко те започват да се топят и да ви освобождават от тежестта си, оставяйки ви по-леки, жизнени и енергични.
Това са историите на шест от жените, приели предизвикателството да влязат в риалити формата на bTV „Живот на кантар“ тази пролет. Всяка от тях оставя зад гърба си кариера, семейство, близки и любими, за да се впусне в трудната битка с килограмите. Битка, в която (пре)открива себе си.
Анна
Авантюристката
Много пъти се опитах сама да отслабна. Не се получаваше, въпреки че бях стриктна в диетите. Свалях килограми и после се връщаха. Тежеше ми. Стигнах до болки в петите и инжекции за облекчение.
Цял живот съм била пълна жена – но с около 10 килограма над нормата. Докато една сутрин не се събудих с 60 над нея, или почти 135 кг. Преломът беше по време на следването ми ветеринарна медицина в Стара Загора. Спях по 4 часа, ядях, когато мога. Работех и учех редовно. Обвиних стреса за емоционалното си хранене. Всеки път, когато бях нещастна, се нахвърлях на храна. Години наред живеех по този начин – нещастна, потисната.
Изоставих хобитата си, защото вече не можех да ходя на планина. А аз съм авантюрист и адреналинов човек. Не можех да се кача на парапланер, да се спусна на екстремни атракциони. Отказваха ми, защото бях над 100 кг и беше опасно. Бях изолирана от живота – всичките ми приятели се забавляваха, аз седях отстрани и ги снимах.
Никога не съм се чувствала непривлекателна, макар че винаги съм искала да отвлека вниманието от тялото си. Затова е и яркият цвят на косата ми с всички панделки и аксесоари. Иначе бившият ми приятел ме искаше точно такава, каквато съм. Донякъде проблемът бе, че храната се превърна в нещото, което ни свързваше. Семейството ми също никога не ме е укорявало за теглото. Казваха: колко си хубава каквато си. Но, знаеш ли, това е много измамна подкрепа – казват ти го от обич, но не е правилният подход, защото стигнеш ли до това положение с килограмите, имаш нужда някой наистина да те срита и да ти покаже реалността. Да дойде с теб в залата. Да яде салати с теб. Да се храните здравословно, а не емоционално.
След два месеца в предаването започнах да се отървавам не само от килограмите, но и от някои стари навици – започнах да бягам, а преди мразех. Вече качвам стълби на бегом. След шоуто мисля да се движа пеш из града и да зарежа колата. Ще тръгна по планините и хижите. Искам да достигна 65 кг – половината от теглото, с което започнах участието си в предаването. И зная, че ще успея.
Поли
Срещу зависимостта към шоколада
Килограмите ми се натрупаха след ковид и усложненията около него. Той отключи и други заболявания, което наложи тежко и продължително медикаментозно лечение. Добавиха се паник атаки, за които трябваше да пия антидепресанти. И така в един момент от 63 килограма жизнена и влюбена в живота се оказах почти 100.
Не намирах смисъл в нищо. Мислите ми бяха доста мрачни. Не се харесвах физически, но по-лошото е, че не харесвах и това, в което съм се превърнала – една нещастна, погълната от рутината жена, без воля да промени нещата.
Аз съм майка на две момичета на 15 и на 29, имам внук на четири, който е с високофункционален аутизъм. Когато се събудех сутрин, знаех точно как ще протече всеки ден и колко много са задълженията ми към всички. Липсваха ми позитивни емоции и ги запълвах с шоколад, по 300 г на ден. Започнех ли кутия бонбони, не можех да спра. Криех се, защото мъжът ми и малката ми дъщеря искаха да ми помогнат, като ме накарат да се огранича. Заради пиковете на кръвна захар постоянно бях без енергия, унила, тъжна. Опитвах се да спазвам режими, но не можех и ден без шоколад.
Освен здравословните проблеми се появиха и социални. Имам фирма за подготовка и управление на проекти. Иска се постоянна комуникация с клиенти, с екипи, а аз започнах да се чувствам неуверена да общувам с хората заради теглото си. Имам и бизнес – шивашки цех. Обожавам модата и много харесвам дрехи, които шием за клиенти, но те просто не стояха добре на фигурата ми и това беше още един удар по самочувствието ми. Да не споменавам, че когато влезех в магазин, продавачките винаги имаха онзи поглед, който казва: „Вие просто не сте за тези дрехи.“ Спрях да пазарувам за себе си, да обръщам внимание на външния си вид.
И тогава попаднах на книгата „Тихо, за това не се говори“ на Деси Христозова, която откровено разказва за проблемите с теглото, като ги сравнява с наркотичните зависимости. Изследва нуждата хранителните разстройства да се лекуват в специална среда – това, което правим в „Живот на кантар“. Освен всички насоки в сесиите с диетоложката Дерйа Хюсеин за първи път осъзнах, че допускам една ключова грешка, която ще провали и най-добрия режим – забрана за шоколада. Няма лоша храна. Демонизирането не помага, а фокусира цялото внимание върху забраненото. Два месеца след началото на шоуто шоколадът вече не е проблем за мен. Имах шанс да се „изпитам“ сама в първия си сблъсък с него. И устоях.
Марияна
В търсене на здравето
Преди 5 години бях в една от най-добрите си физически форми и се чувствах прекрасно. Бях мотивирана, тренирах с треньор, спазвах режим на хранене и от близо 115 кг за няколко години стигнах 68. С дъщеря ми си разменяхме дрехите. Беше страхотно!
После дойде ковид и всичко се промени – обездвижих се, смених работата и се наложи да се справям с повече стрес, който туширах с храна. Знаех, че имам проблем, но нямах сили да го реша сама. Всяка година качвах устойчиво по 4-5 кг, докато не стигнах 103,8. Появиха се заболявания и се върнаха стари симптоми – висока кръвна захар, преддиабетно състояние, болки в ставите, сърдечни проблеми.
Имах нужда от помощ и я намерих в „Живот на кантар“. Сила за промяната ми даде подкрепата на останалите участници с истории като моята, професионализмът на екипа, откъсването от битовизма и онези самотни часове нощем, в които осъзнаваш, че за да си полезен на децата си, трябва да си здрав и жизнен.
Има един интересен феномен, който наблюдавахме с другите жени във формата в началото – българката изпитва вина, когато прави нещо за себе си. Сякаш приема за нормално да пренебрегва нуждите си, но да се раздава изцяло за другите. Докато не се изгуби напълно и не започне да страда физически. И може би осъзнаването, че този модел не работи вечно, беше моята повратна точка, заради която си обещах оттук насетне и след предаването да се грижа за себе си. И поне по час разходка в парка всеки ден.
