Зимнина за душата

Странен месец е октомври. Уж е средата на есента, а за мен си е краят на лятото. Край не като приключване, а като начало на очакване. От мига, в който прибера в гардероба последната тениска (обикновено към началото на ноември), започвам да чакам следващото лято. Така съм устроена – очакването ме вълнува повече от случването, копнежът повече от изживяването. През годините съм се научила да удължавам удоволствието максимално, затова ръцете ми са голи и през октомври, макар понякога и настръхнали. Те са маркерът ми за лято. Така както първите пъпки по дърветата са маркерът ми за пролет още през декември. А ноември… е, преживява се някак.

Вкусът към есента обикновено се развива в по-зряла възраст – вероятно като отражение на нашите лични сезони. Като млада обожавах лятото, разбира се. Пържех се като гущер на слънцето с безкомпромисния максимализъм на младостта, решена да изживее всичко докрай, да хване и тази вълна, да изпие и тази чаша, да избудува и тази нощ сякаш няма утре. Есента бележеше края на безделието и безгрижието и началото на „сериозния“ живот – училище, лекции, ангажименти. Пристигаше нежелана и ненавистна като строг родител, който прекъсва купона точно в най-хубавото. Скучна като зубрачка, блудкава като манджа в стол, развалячка на игри, личната ми климатична драма.

Сега е различно. Донякъде защото летата ми вече не са безделни и безгрижни, а най-обикновени работни, само с повече задъхване и потене. Донякъде защото вече трудно понасям жегата (предпочитам да вярвам, че е заради глобалното затопляне, а не заради собственото ми остаряване). Юли минава покрай мен като кола с отворени прозорци, от които дъни чалга – прекалено крещящ, прекалено натрапчив, прекалено горещ. Ако някога съм откривала магия в него, сега просто се опитвам да го преживея с ветрило и много вода. Обожавам лятото като идея и състояние на духа, като практика – недотам.

Магията започва с хладните сутрини и златистата светлина на август, когато душата ми се отпуска и започва да диша, и се засилва през следващите два месеца. Идвам на себе си и започвам да се събирам така, както се прибира реколта – със спокойно удовлетворение. Разпускам косата си, държана принудително вързана цяло лято, като червена река по раменете и отново съм си аз. Септември и октомври са ми най-хубавите – време за безпричинно щастие, сладки аромати и спонтанни пътувания, за първата чаша вино, от която вече не ми става зле, за дълги разговори и дълги прегръдки.

И понеже съм царица на удължаването, планирам трите си морски дни възможно най-късно, в самия край на септември. Винаги има елемент на хазарт – ще успеем ли да хванем лятото за опашката, няма ли? Една година не успяхме и оттогава здравият ми разум слага по едно допълнително яке в багажа. Сърцето ми пък в пристъп на нелеп оптимизъм добавя сламена шапка – ей така, за да ми е лятно, макар да не стигам до нея. Стоически изтърпявам трите отпускарски месеца и дишам дълбоко, докато гледам морските снимки на приятелите си, крепена единствено от мечтата за онези три вълшебни дни съвсем в края. Добре де, и от щипка злорадство, когато си представям как те ще гледат моите, сврени в полутъмните си офиси, вече зазимени, докато моето лято ехеееей, още го има.

Към средата на септември стоицизмът ми се пречупва и вече не мога да мисля за нищо друго. Работя на автопилот, заслушвам се в софийските гларуси, незнайно как заселили се на покрива на съседния блок, купувам си цаца от топлите витрини.  Отброявам дните като малко дете – още три, още два… Синьо-белите ми рокли потрепват нетърпеливо в гардероба, а смокиновите ми парфюми зазвънтяват в шишетата.

Толкова го чакам и искам това море, че когато най-сетне тръгваме, всичко ми изглежда нереално. Прошарените с жълто дървета, полупразната магистрала, окъснелите птичи ята. Гласът на разума, онзи същият с якетата, който мърмори: „Абе вие луди ли сте, къде сте тръгнали?“ Инатът ми, който го заглушава, твърдо решен и тази година да му е хубаво.

И после изведнъж Голямото Синьо се показва на хоризонта и всичко си идва на мястото. Щурмуваме Бургас с отворени прозорци и опънати до пръсване дробове, опитваме се да вдишаме целия солен въздух на света. С детето крещим „Мо-ре-то! Мо-ре-то!“. Отбиваме колата на първото възможно място, където можем да нагазим във вълните, докато нощта се спуска над брега – прекалено дълго сме ги чакали тези вълни, за да чакаме до утре.

Утре ще ме събудят несебърските гларуси, този път автентични. Камбаната на църквата ще обяви, че е празник, и наистина ще бъде – празникът на лятото, което си тръгва едва когато се откажем от него. Ще стоя на терасата, леко измръзнала, и ще гледам как морето бавно се раздвижва и млечното му сиво се съживява до индигово. Ще бродя по калдъръмите, притихнали след туристическия шум, ще надничам в дворовете на дървените къщи, ще стривам смокинови листа между пръстите си и ще си представям, че никога не съм си тръгвала оттук. Градчето ще е само мое, аз ще съм само негова, както винаги е било.

После ще дойде слънцето и ще разбие на пух и прах всякакви подозрения, че лятото е свършило. Ще си захвърля дрехите на някой пуст плаж и ще се превърна в русалка. Ще плувам с лебедите, ще гледам делфините, а солта по кожата ми ще блести по-красиво и от най-скъпия хайлайтър. Ще ям убийствено люта рибена чорба на Ченгене скеле, докато вечерният бриз свива гнезда в косата ми, и ще слушам историите на бай Сталин, рибаря от съседната маса. Няма да мога да заспя до късно, за да не изпусна и капка от морето – онова море, което не е измислица.

След това ще си тръгна със сърце, пълно с лято, и багажник, пълен с риба, и няма да ми е мъчно. Ще се прибера в големия град с неподлежаща на сресване коса и миризма на сафрид по пръстите, обратно при бетона, асфалта и графиците, недосегаема за тях. Ще имам толкова много слънце в себе си, че ще ми стигне чак до другата година. И когато най-накрая съм изпила последната глътка от лятото и съм се сбогувала с него, ще изживея един вълшебен октомври. Топъл, щедър и златен, преливащ от хармония и благодат, напоен с гроздовата сладост на стара любов, когато вече всичко си знаете, но въпреки това още се харесвате. Ще ходя с голи ръце до последно, без да се плаша от настинки и неодобрителни погледи. А ноември… е, ще го преживея някак. Както и всичко след него.

Spread the love
Тагове
, ,
Публикувано от
Още от Дона Делова

Фройд и Юнг: Войната за душата

Днес с основание се счита, че Зигмунд Фройд и Карл Юнг са...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ