Странно е това усещане, когато сърцето ти е извън тялото и дори не знаеш къде е.“ Този цитат от най-новата книга на издателство „Точица“ – „Двете“ на Юстина Баргелска и Ивона Хмелевска, ме хвана за гърлото. Мисля, че е най-краткото, най-красивото и най-жестокото определение за майчинството, което съм срещала. И най-истинското.
В един благ като мед септемврийски следобед, докато моето собствено сърце се разхожда някъде из другия край на България, си говоря със Зорница Христова и Анна Бодакова за майките, дъщерите, отглеждането на женствеността и уроците по пътя, както и за теми, които са тежки, но много важни за всички нас.
Зорница Христова е преводач, журналист и автор на детски книги, основател на издателство „Точица”. Дъщеря ѝ Анна Бодакова е студент по социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и сътрудник по култура и културни политики в Народното събрание, с редица медийни изяви в печатни издания, радио и телевизия.
Зори, новата книга на „Точица“ „Двете“ е точно по темата, за която искам да говорим – за майките и дъщерите. Кажи ми нещо повече за нея?
Зорница: В предварителния ни разговор ти спомена „какво е да си жена днес“. Струва ми се, че вече няколко поколения се надяват поне за техните дъщери въпросът да е безсмислен. И „да си жена“ да е същото като „да си човешко същество“. Да нямаш някакви специфични страхове, специфични препятствия, свързани с пола ти.
Когато имаш бебе и то е момиченце, то заслужава света по същия начин. И все пак знаеш, че не е така. Докато расте, виждаш край пътя познати сенки. И искаш да го предпазиш. Като глигана в книгата. Инстинктът е да го спреш. Като в книгата, да го скриеш надълбоко. Но сърцето може да се пръсне и скрито. Много поетично е казано, но според мен се усеща веднага – порастването на майката, която приготвя колелото на детето си.
Трудно ли се къса пъпната връв и винаги ли трябва да боли порастването и отделянето?
Анна: Чисто физическото отделяне не е непременно равнозначно на отдалечаване. Изнесох се преди около три години, с мама сме си дори по-близки, понеже времето, което прекарваме заедно, е съзнателно отделено. Клише е да казваш, че майка ти е най-добрата ти приятелка, но в моя случай мога гордо да го заявя. Възможността да си дадем пространство да си липсваме, както и отсъствието на спорове относно миенето на чинии и окомплектоването на чорапи определено допринасят за това.
Имате ли някакви ваши си, чисто женски (или не непременно женски) ритуали за сближаване?
А.: Имаме „мама и аз“ дни, в които сме само двете. Това са любимите ми дни.
Пием кафе, разхождаме се в парка, гледаме да наваксаме с изложбите из София или да пробваме някое ново място. Ходим на кино често – преди две години имахме период, в който така и не успяхме да нацелим добър филм. Пробвахме всичко – от най-масовите холивудски продукции до тричасови документални филми за нишови артисти, състоящи се от един безкраен кадър на изкуствоведи, обсъждащи творбите им на маса. Нищо. Всичко беше пълен ужас. Но на нас ни беше забавно да се споглеждаме многозначително и да ги обсъждаме с часове, след като излезем от залата.
Друг откровено женски ритуал, който споделяме, е, че всяка година обсъждаме тоалетите от METгалата и Оскарите. Това е адски системна работа, която изисква няколко часа прекарани по пижами в остри критики (или възторжени хвалби) към бални рокли и скучни мъжки костюми.
Някъде бях чела, че у сина си майката вижда материал, от който да извае съвършения мъж, а у дъщеря си – материал, от който да извае по-добра своя версия; затова отношенията между майка и дъщеря са трудни и противоречиви, дори безмилостни на моменти. Съгласни ли сте с тази теория, как е при вас?
З.: Не съм имала син, не мога да кажа. Винаги съм се надявала, че бих се държала с децата си еднакво. И целта ми не е да ги правя съвършени, опазил ме Господ.
Но светът е пълен с „мамини синчета“, а с дъщерите май не е така…
З.: Това не е само функция на майките. Мамините синчета си имат и бащи.
А.: Аз пък съм чувала израза „Майката е съд, в който се налива вина“. Смятам, че поставяме прекалена, почти болезнена отговорност върху ролята на майката в рамките на общественото говорене. Да, вероятно има случаи като тези, които описваш, но те са рядкост. Повечето майки се опитват да дадат най-доброто на децата си в рамките на собствените си разбирания и това, което им позволяват силите. Освен майки те са и отделни човешки същества със свои тревоги, радости и интереси. Ако на света има прекалено много мъже, които имат характеристиките, асоциирани с „момчета на мама“ – неспособност да се справят сами с дадени емоционални или битови затруднения, трудности в зрелостта – то прехвърлянето на отговорността за това към майките им е прекомерно лесно решение.
З.: Точно така. Особено когато говорим за голям мъж, пълнолетен, дори с обществено положение… а някой продължава да обяснява недостатъците му с майката. Дори последно го видях за бившия ни министър-председател.
Но да, постоянното прехвърляне на вина към жените е вид мизогиния, толкова традиционна, че не я забелязваме.
Ние сме родени виновни, да, това е част от трудовата ни характеристика…
З.: А и няма кой да преобърне тази презумпция вместо нас. Много често сме толкова свикнали да сме постоянно виновни, че сами не осъзнаваме, че не всичко зависи от нас.
