Моята Монтана

Текст Стоян Николов-Торлака

Ако предположим, че приблизително пет поколения от един и същ род са се родили там, между Пъстрина и Бърдото, Жеравица и Кошарника, в оная безумно красива долина на река Огоста, те ще да са живели в четири различни града дори и ако са пили вода от един и същ   кладенец и са спали в едни и същи легла.

Кутловица. Фердинанд. Михайловград. Монтана…  За малко повече от век името на родния ми град се е сменило три пъти, което си е рекорд, който може да бъде вписан в книгата на Гинес.

Ето как започва всичко

Легендата твърди, че през 1891 г. село Кутловица е преименувано на Фердинанд и получава статут на град, тъй като местните управници напили новия български княз, когато дошъл да открива железопътната гара. В това му полуадекватно състояние те го събрали с местни… отзивчиви дами и наследникът на славната саксонска династия Сакскобурггота великодушно склонил красивото описателно име на селото да бъде заменено с неговото собствено. Така село Кутловица се превърнало в град Фердинанд.

Съдейки по спомените на съвременници, може да има нещо вярно, защото Фердинанд не е бил нито целомъдрен, нито трезвеник. По-логично обаче ми се струва да се доверим на друга версия, отново включваща местните първенци. Когато омерзеният от дребните боричкания в българските политически среди Александър Батенберг сдава престола през 1887 г. и Фердинанд идва да го заеме, новият княз слиза на пристанището в Лом.

След ден път с карета спира в голямото за времето си село Кутловица и там пренощува за първи път на българска земя. Поради тази причина, а и заради гостоприемството и добронамереността на местното население  младият княз решава да даде градски статут на Кутловица.

Истината най-вероятно е някъде по средата, както обикновено се случва.

Следващата промяна на името не е особено интересна, нито може да служи за гордост. Девети септември, народна власт, „изтъкнат“ комунистически водач и

ето  как Фердинанд се превръща в Михайловград

Къщата на Христо Михайлов е превърната в музей, може да я посетите, ако ви трепе носталгията. Малка и уютна сграда в центъра е. Нищо лично срещу човека нямам. Доколкото съм чел, Михайлов е бил идеалист и борец за правата на трудещите се, по-скоро за правото изобщо да се хранят и да си вземат въздух. От днешна гледна точка това изглежда комунистическо, наивно, назадничаво и утопично, но не е.

Ако сега си мислим, че живеем в див капитализъм, достатъчно е мислено за една работна седмица да се върнем в първите десетилетия на XX век. Ще разберем, че впечатляващият ръст на българската икономика през онзи период не се дължи единствено на предприемчивостта на „бизнеса“, а и на зверската експлоатация на хиляди работници.

Та затова Христо Михайлов дал живота си за комунистическата идея и името си – на Монтана.

Много по-любопитни от Михайловата къща обаче са ми Римската баня и Лапидариумът, които се намират непосредствено до нея. В хилядолетен град като Монтана епохите буквално се сблъскват пред очите ти и се камарят една върху друга.  Христо Михайлов и Фердинанд пасти да ядат! Славата на Municipio Montanensium кънти несравнимо по-силно от  техните ботуши.
Бях малък,  първи клас в едно училище на центъра на града, съвсем близо до Лапидариума, Римската баня и Михайловата къща. Един ден край оградите на училището започнаха да щъкат някакви хора. Кирки, лопати, четки като ония за боядисване, но по-тесни и с по-дълъг косъм. Копаха няколко дни, изровиха един камък – метър на две педи някъде, почистиха внимателно плоската му страна и го отнесоха. Именно

заради това парче мрамор се влюбих в историята завинаги

„Общност сред планините“ сполучливо нарекли римляните тракийското селище на трибалите, разположено на бърдото над  днешния град. Латините може и да имали малко фриволни нрави според  днешния  моралнолицемерен кодекс, но от война разбирали много. И от жени и вино разбирали. С лекота оценили колко важно стратегическо значение има стремглаво издигащият се сякаш от нищото хълм със спираща дъха гледка към цялата долина на Огоста, до Западна Стара планина от Връшка чука през Чипровския, Берковския, та чак до Врачанския Балкан. Които тогава с положителност не са се казвали точно така. Захванали се за работа, като принудили докараните от всичките краища на обширната империя роби и местните траки да запретнат ръкави и да построят впечатляващо отбранително съоръжение.

Сега не е за вярване, но Municipio Montanensium е една от двете (заедно с Abrittus край днешния Разград) най-важни твърдини на втората отбранителна линия, след като Аврелиан изтегля легионите си от Дакия и северна граница на Римската империя през 272 г. става Дунавският  лимес.

Municipio Montanensium за период от няколко века има ключово значение за развитието на провинция Горна Мизия (Moesia) и процъфтява благодарение на тлъстите  плодородни черноземи на изток и север и златоносните реки на запад и юг.

Калените в безброй битки воини удържали града столетия наред

и го превърнали в едно най-процъфтяващите населени места във времената на Късната Римска империя. Отблъсквали келти, хуни, славяни, авари и безброй други народи. Но и най-силните ръце се уморяват. Империи се разделят на парчета, династии рухват, колоси на глинени крака се сриват на пепел и плява…

Навярно и епитафията на оная паметна плоча, която видях, когато не знаех латински, е била на някой от ония мрачни, корави и непреодолими воини.  Ще ми се да вярвам, че е бил смел водач, загинал в битка.

След сриването на Римската империя Municipio Montanensium западнал. Вече ги нямало великолепните бани и обширните вили на богатите латифундисти. Страховитата крепост западнала. По време на Първото и Второто българско царство не играла съществена роля в развитието на държавността ни. Историческите и археологическите източници са категорични в липсата на сведения, така че добра новина няма. Можем само да предполагаме. В ония бурни векове българският Северозапад менял господарите си както се сменя времето в мартенски ден.

Воините отстъпили място на земеделци, богатите вакханалии на латифундистите били заменени от християнски скучноватото спазване на нормите и приличието. Municipio Montanensium се превърнал в Кутловица, заляло го „славянското море“, а завоеватели и дифузия на идеи, раси и пъстри култури превърнали целите Балкани в същински въртоп.

Тогава дошли османците

След тяхното идване Кутловица отчасти връща стратегическото си значение. Става търговски център на околността, появяват се джамия и гарнизон. Всички пътища в нашия санджак водят не към Рим, а към Кутловица!

Селището успяло да отърси пепелта от себе си. Не цъфтяло и не връзвало, но поддържало едно стабилно съществуване. Сътресения имало само по време на въстанията. Най-голямото от ония времена е Чипровското, когато през 1688 г. хиляди смелчаци от родните ми планини помитат всичко по пътя си като порой. За да бъдат разбити от маджарския граф Имре Тьокьоли, османски наемник, на хълма Жеравица, разположен на три километра от Монтана.

Местните мюсюлмани помогнали на Имре и Северозападът никога няма да забрави това, познавам си хората! Османците тук  били много. Близо два века по-късно – в навечерието на Освобождението, в Кутловица живеели приблизително шестстотин турци, само петдесетина българи и около сто цигани мохамедани. Тази на пръв поглед твърде трудно смилаема статистика си има много просто обяснение.

През  първата половина на  размирния  XIX век в Северозапада и Западните покрайнини (които са си от Северозапада, ама границата в момента твърди друго) се вдигнали точно петдесет и едно въстания. Обособил се и Видинският санджак, където Осман Пазвантоглу си бил хем деребей, хем глава на парадържавна структура. Така че силното османско присъствие в региона е напълно логично, макар и да не оставя трайни следи. След Освобождението османците побързали да се изпарят яко дим.

Защо почнах отпред назад и от Фердинанд  минах през траките, римляните, Българското средновековие и завършвам с Освобождението ли? На първо място, защото така искам! И на второ, но не по-маловажно, за да затворя този текст с Монтана днес. На диалект.

Демографската картина е като паднал плет. Ората у градо са намалели с един от трима . Ич ми се и не отварат уста да ви разпраам колко процента са дрътофелниците, колко народ се е опияндурчил и пропаднал като м*да у съдрани гащи. За друго обаче ми се говори. Много ми се говори даже.

Биковитата семкя от потайните траки през кревените латинци, та чъ до назе,

дивите торлаци и изкилиферчените поянци

си е тука, нигде не е бегала. Ньеа не моеш да я изскубеш. Видим я секи път, коги се приберем  у Градо. И Слънчевата градина си е там, и парко с изкуственио гьол, дека му викаме Монтето и се ладиме покрай ньего, коги летоска стане бахти жегата, и ридо с римските камъняци, и Жеравица, Пъстрина, дека лиските й си менат цветовете, де че ли са у сички цветове на дъгата….

Е, верно, че много избегаа като бит музикант от чуждо се, кък направих и я, а па тия къде станаа, гледат се едно са пресисали, ама све си е там. Убаво и дръпа с неудръжима сила. Така че ние нема да се забавиме вечно и ше рипнеме на бой на пустиняците. Баш кък оня, къде му видех  надгробнио камик  у пръви клас, се е бубал с варварете. Па кво стане, тва…

Spread the love
Tags from the story
More from divamagazine.bg
Меган Маркъл – една различна приказка
Текст Цветана Царева Като всяка модерна принцеса тя няма нужда от кралство....
Read More
0 replies on “Моята Монтана”