Редакторите на D!VA споделят личните си предпочитания за едно от най-големите удоволствия през свободното време
Зузи Аспарухова
Емил Минчев, „Квартални съновидения“
Радостта да откриеш български автор, който пише жанрова литература, при това добре, е като радостта на 5 години да откриеш сладоледа. Емил Минчев влезе в библиотеката ми с шут и после се нанесе и се разтегна из купчините ми с книги като доволна котка в летен следобед на двора. Със сигурност по-широката публика го познава от поредицата му за Бънк Ромеро – частен детектив мутант, който практикува в далечното бъдеще, когато Земята няма нищо общо с познатото ни днес, а е по-мрачен и по-магичен свят. На нея съществуват кикимори, вещици и върколаци и има множество планети. На този междугалактически и доста пънкарски фон Бънк Ромеро като един истински Филип Марлоу разследва случаи от изключително мрачен характер.
Поредицата за Бънк Ромеро логично ме доведе това лято до „Квартални съновидения“. Съновиденията излизат още през 2021 година паралелно с първата книга за Бънк Ромеро. Тази година обаче сборникът получи нов тираж. Ако сте почитатели на криминалните истории със свръхестествен характер и обичате винаги между страниците да се крие по някоя мистерия за разрешаване, то „Квартални съновидения“ е задължителното ви лятно четиво.
„Квартални съновидения“ започва приключенията из свръхестествения свят на жк „Дружба“ с дълъг разказ за Трите нинджи – три малки деца, които откриват, че в мазето на блока им се крие чудовище, и преминава през най-ужасния и странен ден в живота на един обикновен криминален инспектор в софийската полиция, за да свърши на висока нота с история за вещица и нещастен студент. Разказите в „Квартални съновидения“ са като многовкусовите бонбончета от „Хари Потър“ – бъркаш и не знаеш какво ще извадиш. Но за разлика от тях всяко има хубав вкус. Не знам дали бих искала да живея в някой от световете, измислени от Емил Минчев, но потъването в тях посредством четене и слушане (всички негови книги + един аудиосериал се намират в Storytel) е истинско удоволствие.
Дона Делова
„Керван за гарвани“, Емине Садкъ
„Мъж пътувал 46 години във времето, но никой не знае дали напред или назад, защото живеел в Делиормана.“
Така започва „Керван за гарвани“, дебютният роман на младата и безсрамно талантлива Емине Садкъ и ако сте пропуснали премиерата му през 2021 г., горещо препоръчвам да наваксате с новото му, вече трето издание. Този път то е от ICU Publishing и е допълнено с красивите черно-бели илюстрации на Екатерина-Мария Миткос.
Ако кажа, че романът проследява одисеята на Николай Тодоров, самотен провинциален учител на средна възраст, напуснал родното си градче в търсене на „живота“, ще бъде сухо и неточно. Най-вече защото нищо не „проследява“, ами те сграбчва за ушите и те бухва в някакъв шарен и лудешки делиормански панаир, в който герои се появяват и изчезват, любов се ражда и се губи, хора от всякакви етноси тъкат чергата на онзи край, различен от всеки друг, безкрайно крехък в равновесието си и безкрайно магичен в изразяването си.
Обичам вкусното писане, не само добре разказаната история, а и чисто сетивното удоволствие от думите. При Емине Садкъ откривам и двете. Има и динамично разказване, което ме мята насам-натам и не ме пуска, докато не стигна, останала без дъх, до последната страница. Има и фрази, които се връщам да препрочитам отново – например тази: „Лятото си отива като пиян мъж след банкет. Полюшва се и пада пожълтял върху хоризонта.“
Харесва ми и това, че няма маниерност и претенциозност в писането на Емине. Докато я чета, нямам усещането, че думите и изреченията са целенасочено мъдрувани, задрасквани и поправяни. Книгата звучи като писана на един дъх и точно по този начин се чете. Като те завърти тая шарена вихрушка, няма как да спреш. Чета я за втори път три години по-късно и удоволствието ми е същото. Препоръчвам и на вас да я прочетете, преди лятото да си е отишло „като пиян мъж след банкет“.
Вида Пиронкова
„Ваканцията“, Т.М. Логан
Когато трябваше да си избера книга за отпуска, „Ваканцията“ сама влезе в ръцете ми. Никак не съжалих за избора си, защото сред хилядите заглавия да попаднеш на нещо свежо, интересно и завладяващо, без да те отегчи дори и за момент, си е истинска находка. Е, може би трябва да спомена, че романът е на пазара отпреди три години, издаден от издателство „Кръг“, та явно само за мен е откритие.
„Ваканцията“ е на британския автор Т. М. Логан, дългогодишен журналист в печата, сменил амплоато си с това на писател през 2017 година. Четирите му трилъра до момента са световни бестселъри в жанра и са публикувани в над 20 държави. Характерно за Логан е в интригуващите си сюжети умело да вплита дълбоката психология на своите герои.
Та във „Ваканцията“ четири приятелки от студентство се събират в Южна Франция, за да прекарат заедно лятната си ваканция край лазурните средиземноморски води. Изминали са две десетилетия от колежа и животът на всяка е поел по собствен път. Точно тук, ще кажете вие, малко ни прилича на четирите приятелки от „Сексът и града“, но приликата е само привидна.
Роуън работи за печеливша компания, а сега е уредила луксозна вила сред лозята за почивката на всички. Дженифър е майка, посветила се изцяло на двамата си тийнейджъри. Кейт има най-интересната работа според всеобщото признание – полицейски следовател без нито миг свободно време. А Изи, която пристига от Азия след дългогодишни странствания, е сякаш единствена без семейни ангажименти.
Планът им е за седмица, изпълнена с веселие и безгрижие сред ослепителните пейзажи на провинциална Южна Франция. Но приятелките и семействата им ненадейно се оказват въвлечени в мрачна история, наситена със заблуди, страх и изнудване. Тайни излизат неумолимо на повърхността. Всеки губи доверие в другия. А един от тях извършва убийство… И ваканцията се превръща в кошмар. От тези, от които и в най-жаркия ден усещаш ледени тръпки по гърба.
Надя Костова
„Палач на любовта“, Ървин Ялом
„Не обичам да работя с влюбени пациенти. Може би поради завист – и аз жадувам за тяхното опиянение. А може да е, защото любовта и психотерапията са същностно несъвместими. Добрият терапевт се старае да разсее тъмнината, да способства просветлението, докато романтичната любов се храни с тайнството и загива, започнеш ли да я изследваш. А аз мразя да ставам палач на любовта.“
С това откровение американският професор по психиатрия Ървин Ялом приковава вниманието в началото на своя сборник терапевтични истории, който излиза за втори път на български в края на миналата година, този път в каталога на издателство „Изток-Запад“. Десетте глави разказват за промяната на десет негови пациенти, които се борят с тревожност и обсесии, подчинили съществуването си на страхове, болка и скръб от загуба на любими хора. Това, което се крие под повърхността на чистата фактология, поднесена увлекателно под формата на лични терапевтични истории, е дисекция на собственото израстване, преображение и утвърждаване на автора, навършил 93 години през юни. Именно тя прави „Палач на любовта“ толкова лично преживяване, макар и извън категорията на класическите плажни четива. Затова пък говоренето за психология с нейната специфика на термини като сянка, депресия, фрустрация, автентичност, себерефлексия, невроза, автосугестия, утвърждение „все повече превземат пространството около кухненския бокс“ (израз на мой приятел терапевт) и да ги познаваме става все по-наложително.
Докато приложната психология с всичките й трикове за „препрограмиране“ и „манифестиране“ натрупа огромна аудитория, превземайки медии, стрийминг платформи и YouTube канали, работата над психологически проблеми едва през последните години успява да излезе на светло и да предложи услугите си на масовата публика. Заслуги за това, разбира се, има и Ялом с издадени десетки книги, посветени на екзистенциалната психотерапия и груповата практика. Той и колегите му като Габор Мате, Питър Левин, Базел ван дер Колк извадиха сухата фактология от дебелите учебници и я направиха достъпно четиво, с което психологическата наука се превърна в нов тренд на лична отговорност за бъдещето.
Ваня Шекерова
„Една любов в Париж“, Тило Вюдра
Ако очаквате роман или романс, то по-добре се откажете да четете тази книга. Лично аз обаче едвам дочаках да излезе от печат (издателство Инфодар) преведеното на български документално разследване, хвърлящо допълнителна светлина върху една от най-красивите любовни истории на ХХ век – на Роми Шнайдер и Ален Делон, както и върху миналото на самите участници в нея.
За Ален Делон, оказа се, зная повече, все пак той все още е в центъра на медийния интерес. За Роми Шнайдер обаче може би и други като мен, любопитни към човешките истории на красивите и известните, едва ли подозират, че името ѝ по рождение е Розмари Магдалена Албах. Че майка ѝ Магда Шнайдер е била фаворитка, ако не и любовница на Хитлер, че пастрокът ѝ се опитвал да блудства с нея…
Авторът Тило Вюдра, публицист на свободна практика, е прочел всички биографии, монографии, каталози на изложби, специални издания и книги на немски и френски, интервюирал е съвременници на двамата герои в тази любовна история, започнала със срещата им през 1958-а и продължила до края на живота на Роми Шнайдер през 1982-ра. И в резултат тези прекрасни актьори са пред очите на читателя не само в най-щастливите, но и в най-мрачните дни и години от живота си, разкрити до дълбините на своите души, вибриращи на една честота – любов.
„Най-важният мъж в живота ми беше и си остава Ален Делон. Винаги мога да се опра на него, когато имам нужда. Дори днес Ален е единственият мъж, на когото мога да разчитам. Той би ми помогнал по всяко време. Никога не ме е оставял сама на себе си, дори днес“, казва Роми Шнайдер през 1977 г., когато с Делон отдавна не са двойка.
Ален Делон е от първите, дошли на бдението след смъртта на актрисата през 1982-ра. Организира и заплаща погребението ѝ. И ден по-късно сам отива на гроба ѝ, за да си вземе последно сбогом с Le grand amour de ma vie (голямата любов на живота ми, както я нарича през 2017-а). С негова снимка от 2019-а, когато в Кан получава признание за цялостно творчество и благодари разплакан не само на бившата си съпруга Мирей Дарк, но и на Роми Шнайдер, започва разказът на Тило Вюдра за тяхната съдбовна връзка. А всички останали илюстрации в книгата дават възможност да сравнявате твърденията на близки приятели на двамата герои със запечатаната на тях действителност.
Ина Иванова
„Къщата с вратите“ на Тан Туан Ен
Какво се случва в сърцето на един човек, чиято непълноценна връзка не му позволява да се отдаде на живота на мечтите си? И колко осезаема и внезапна може да е промяната, когато се освободи от тегобата и загърби морала в името на щастието? Това е книга за празнините в душите на всеки от нас и опитите да ги запълним. За лъжите, с които се самозаблуждаваме в опит да живеем според очакванията. И за дългите сенки на тъгата, умножаващи се с времето.
Когато си купувах „Къщата с вратите“, доверявайки се единствено на интуицията си предвид буреносния облак, който за втори път заплашваше да опропасти обиколката ми на Летния панаир на книгата, не предполагах, че ще ме отведе на далечно пътешествие, на място, за което бях чувала твърде малко. Пренесе ме в далечния Пенанг, щат в северозападната част на Малайзия, в дома на Лезли Хамлин и съпруга ѝ Робърт. На гости им идва старият негов приятел, английският писател Уилям Самърсет Моъм. Като безпощаден хроникьор на човешки слабости той преплита тъгата и разочарованието, натрупани през житейския път, с разкази за изневери, революции и дори убийство. Всички, обрамчени от думите, че „ще бъдем запомнени чрез нашите истории“.
Проницателността на Тан Туан Ен е толкова удивителна, че всеки би откроил различни послания и изводи, на които тази творба е пребогата. Сюжетът постепенно навлиза в такава психологическа дълбочина, която ще ви дари с безценно душевно знание. И ще ви насърчи да откриете своята „къща с врати“, убежище, зад чиито стени забравяш за всичко и заживяваш нов живот.
