От недостижима богиня до синоним на абсолютната женска сила – проследяваме как понятието „дива” еволюира през изминалия век
Текст / Ина Иванова
Фотография / Vogue, Getty Images, Victoria & Albert Museum
Думата „дива“ е с италиански корени и още от XIV век се използва за назоваване на божествените същества. По-късно се превръща в определение за жени с почти неземен сценичен гений, а през 1883 г. речникът на Оксфорд я дефинира лаконично като „изтъкната примадона“. През следващото столетие обаче представата за дивата претърпява драматична метаморфоза. Тя винаги е била комплексно създание – по-често проекция на чужди фантазии, отколкото реалност, но същевременно непокорна и автентична.
Днес преосмисляме нейното наследство, преобразувайки негативните стереотипи в изцяло позитивни качества. Време е да признаем, че непредвидимата дива всъщност е креативна, агресивната е могъща, а обсебената от материалното е всъщност блестящ предприемач. Контролиращата е перфекционист, бунтарката пренаписва играта, а ексхибиционистът – същински артист. Така с промяна в перспективата ви каним на разходка назад във времето, за да проследим как са се изменили стандартите за красота и женска сила.
1920-те: Ерата на джаза




През 20-те понятието за дива къса завинаги с консервативното минало. Мери Луиз Брукс първа грабва ножицата и със своята остра като бръснач боб прическа налага новата женска независимост – само за момичета, които предпочитат джаз партитата пред следобедния чай. Десетилетия преди ерата на голите рокли американката Джоузефин Бейкър открива, че няма по-силно оръжие от свободното тяло. С иновативната за времето си прическа Eton Crop и със скандалния костюм с пола от изкуствени банани и гердан от мъниста „Черната перла“ взривява кабарето Folies Bergère в Париж през 1927-а. Тя е и първата чернокожа жена с главна роля в киното и безпроблемно съвместява статута си на дива с ролята на шпионин за Френската съпротива. А нейните съвременнички – унгарските близначки Розика и Янка, известни като сестрите Доли, са истинският първообраз на днешните It момичета. Те остават в историята не толкова със сценичните си изяви, колкото със зрелищния си личен живот из казината на Френската ривиера, където диктуват тенденциите чрез идентични тоалети на Жан Пату с пищни поли от щраусови пера.
1930-те и 1940-те: Платинен блясък и андрогинен бунт

Фотография / Donaldson Collection/Getty Images)
Крахът на Уолстрийт през есента на 1929 г. слага рязък край на най-безгрижната декада на миналия век. Силуетът се променя драстично – подгъвите падат надолу, талията се качва малко над естествената си линия, а ерата на младежкия флепър отстъпва място на по-зряла и недостижима екранна богиня. Този нов идеал намира своето място в лицето на Джийн Харлоу. Рекламната машина на Хауърд Хюз ражда термина „платинена блондинка“. Титла, постигната с безмилостната седмична отвара от амоняк, белина и сапунени люспи. Макар процедурата да съсипва косата ѝ, тя предизвиква масова истерия: студиата предлагат десет хиляди долара на фризьора, който успее да копира нюанса.



В същата епоха Джоан Кроуфорд, чийто екранен гардероб променя завинаги масовия пазар, въвежда силно подчертаните рамене, създавайки силует на жена, готова да оцелее в Голямата депресия. Германката Марлене Дитрих обаче директно взривява правилата на патриархата. Сляла имената си Мария Магдалене още като дете, тя преобръща нормите на женствеността във филмовата класика „Мароко“ (1930), появявайки се във фрак и цилиндър, за да целуне друга жена.
Студената андрогинност на 30-те плавно ще се разтопи в ескейпизма на 40-те, където – както свидетелстват архивите на Columbia Pictures за филма „Гилда“ (1946) и работата на дизайнера Жан Луи, дивата ще придобие формата на перфектното pin-up момиче чрез хиперболизираната утешителна женственост на Рита Хейуърт.
1950-те: Новата външност


След суровите рестрикции на Втората световна война през 50-те избухва разточителството. Кристиан Диор и неговият революционен New Look („Нова външност“) възстановяват хиперболизираната женственост от началото на века. Жените носят дрехи с меки рамене, тясна талия „оса“ и поли, които поглъщат десетки метри скъп плат. Този почти недостижим аристократизъм откриваме при ледената елегантност на Грейс Кели и драматичното присъствие на оперната богиня Мария Калас.


Но културното богатство на десетилетието се крие в два коренно противоположни архетипа. От едната страна застава Одри Хепбърн – нежна, фина, с крехка фигура и интелектуална красота, която Юбер дьо Живанши превръща в абсолютен еталон. В пълна опозиция застава същинският ураган на епохата и безспорно най-известната дива на всички времена – Мерилин Монро.
1960-те: Сеизмична промяна

Фотография / Michael Ochs Archives/Getty Images
И тогава идват 60-те, за да разрушат всичко. За първи път в историята дивата не е зряла фатална жена в бална рокля, а бунтуваща се тийнейджърка на улица „Карнаби“ в Лондон, която просто иска да танцува на The Beatles. Появата на минижупа и противозачатъчните по едно и също време не е съвпадение. Това е ерата на Youthquake – младежкото земетресение, което демократизира модата и я сваля от пиедестала директно на улицата. В епицентъра застава Туиги. С андрогинната си почти момчешка фигура, късата пикси прическа (с полъх от 20-те) и огромните нарисувани мигли едва 16-годишната модна икона въплъщава един съвсем нов идеал – този на по-слабите модели. Облечена в революционните миниполи на Мери Куонт и А-силуети, Туиги издига младостта и попарта в небесата.
