Животът е по-велик от изкуството, казваше последният идол в българското кино от края на XX век, който смяташе, че най-стойностно е правенето
Иван Иванов – последният идол в българското кино от края на миналия век, в което имаше сочни сюжети, драматургичен хуманизъм и вдъхновяващо актьорско майсторство, се оттегли във вечните ягодови полета на 72. Той беше и до финала остана от „дивите, несъразмерни и красиви“ мъже, както поетът Христо Фотев наричаше поколението от средата на предишното столетие. Характерът на Иван – железен, харизмата му – без аналог, езикът му – пиперлив. „Ако искаш да се движиш, спри“, написа той в своята книга „Отговори“.
Сега вероятно е поспрял някъде из небесните селения, които приличат на любимите му поляни в село Оборище. Но за него спускането на земната завеса не означава забрава. 34 филма с Иван Иванов остават в аналите на националната култура. Въпреки че големият актьор казваше „Животът е по-велик от изкуството – не може да се набута в калъпа на киното“. И затова през последните години избра да се отдаде на живеенето, макар че различни диагнози периодично се опитваха да помрачат радостта му. „Обитаваме райско място на земята – истината е в това да съзерцаваме собственото си присъствие в живота. Любов, работа, хоби, дървета – винаги съм потъвал в тях. Миналото, настоящето и бъдещето имат едно и също време – тук и сега. Ако хората могат да погледнат по този начин на битието, ще станат по-мъдри. И да изберат – много пари срещу много работа или по-малко срещу пълнокръвно изживяване на самия себе си“, припомняше той един от глобалните философски дебати. И се чудеше защо вечно бързаме дори когато отиваме на пазар за кило домати. „Говоренето е хубаво нещо, писането – също. Но най-стойностно е правенето“, коментираше Иван Иванов дистанцията си от светската суматоха и суетата. Но не се поколеба, когато му беше времето, да се качи на автобуса „Жълтата хрътка“ и да пътува три денонощия от Денвър до Ню Йорк с широко отворени очи. Със същото неутолимо любопитство към света и хората се качи на самолета за Берлин – заедно, разбира се, с жена си Петя Силянова, за последна среща със зрителите, които никога няма да влязат с пуканки в киното. През 2018-а прие последните овации, получавайки „Икар“ за чест и достойнство. Малко по ирония на съдбата това се случи в театър – единствената изневяра във вселената на Иван Иванов е тази към Мелпомена. Но тогава, в Народния, нито един от 800-те човека в залата не остана със сухи очи.
За огромно съжаление на всички, които някога са имали късмета да общуват с този непредвидим и обаятелен събеседник, в един момент той започна да пести думите заради рака в гърлото. Последното ни чуване по телефона беше доста преди началото на пандемията, но дори и в най-лаконичните диалози Иван оставаше познатият галантен кавалер. Умееше с лекота да прехвърля акцентите – от изкуството към привидно обикновения общочовешки спектър. Смисълът на съществуването беше голямата му тема. Неговите герои – и в киното, и в стиховете, и в прозата му, винаги се питаха „Кой съм?“ и „Защо съм?“. Той с откровено просветление извършваше дисекцията на всеки екранен образ, на всяко чувство в поезията и есетата си. „То е като щракване на Божията искра. Да съживиш мъртвото – в това е цялата работа“, не се колебаеше Иван Иванов. Умееше да я върши като никой друг, макар че още първата роля, която за 24 часа го превърна в знаменитост – Радо от „Всичко е любов“, загатваше, че ще остане неразбран във високия полет към различността. Неразбран, защото беше и остана сред малкото, които отхвърляха напудрената театралност в превъплъщението. И той като своя Радо от трудово-възпитателното училище, което в края на 70-те се оказа алегория на държавата, се
Опитваше да назовава абсурдите
Митът „Иван Иванов“ се ражда през въпросната 1979-а, когато излиза „Всичко е любов“ на Борислав Шаралиев. Завършващият ВИТИЗ млад баща едва на 28 попада в епицентъра на фенското обожание. Съвършено странно и непривично за него. Но непознатият дотогава синеок красавец, който за една нощ се превръща в знаменитост, категорично се отправя към кастата на първенците. Средностатистическото момче от Асеновград влиза в негласна, но пряка конкуренция със Стефан Данаилов – любимеца на публиката, израснал край Докторската градина в столицата. Но дори критиците не дръзват да коментират, че един дебютант оттук нататък ще гони славата на майор Деянов от „На всеки километър“. Може би през 1979-а, когато другият най-коментиран хит е комедията с Ламбо „От нищо нещо“ на Никола Рударов, те все още не осъзнават, че в явлението Иван Иванов няма нищо случайно. Той бързо и отново завладява публиката и като Асен в „Лавина“ на Ирина Акташева и Христо Писков по сценария на Блага Димитрова, трансформирал се и в роман. Любовният им дует с Ваня Цветкова остава класика в нескопосаната чувственост в киното на соца. Те са особен сантиментален тандем и в „Комбина“ на Никола Рударов, въпреки че в трилъра няма място за романтика – Вас/Христо на Иван Иванов, е ченге под прикритие, Съни на Ваня Цветкова е момиче край морето, което неволно се замесва в международния трафик на дрога. В „Комбина“ новият секссимвол е сдържан, но ярко изразителен. Избухва безкомпромисно
В стила на холивудските антигерои
без, разбира се, да им подражава. Няма никой зад гърба си – пробива без покровители, без меценати, без изкусни светски маневри или експлоатация на чар и сексапил. От малцината в киното, които олицетворяват христоматийната холивудска мечта, тръгва от нищото по стъпалата към върха.
Повече от любопитна е срещата им със Стефан Данаилов в „Борис I“ на Борислав Шаралиев. Въпреки че разликата във възрастта им е девет години, играят баща и син: Борис и Симеон. След това са заедно в „Мечтатели“ на Иван Андонов, където Иван Иванов е Димитър Благоев, а Ламбо – шефът на полицията. Тогава се понася клюката, че Людмила Гурченко, една от примадоните на руското кино, която също участва в лентата, възкликва: „Не съм виждала толкова хубави и талантливи мъже на едно място!“ В компанията са още Васил Михайлов, Коста Цонев, Петър Слабаков, Ивайло Герасков, Владимир Смирнов, Любомир Младенов, Анани Явашев, Стоян Алексиев.
С Цветана Манева в „Мечтатели”
През 80-те пощурели момичета преследват по петите Иван Иванов – чупят витрини, за да влязат в кината, където представя филмите си из България. Милиционери на коне го пазят от девойки, които искат да се хвърлят на врата му, за да кажат след това, че са правили любов с него. Някои от тях го плашат, че ще се самоубият, ако не им обърне внимание. „Понякога наистина се дразнех и дори реагирах доста остро, но после ми минаваше. Никога не е било повод за скандали между нас. Нормално е в нашата професия да имаш и по-агресивни почитатели“, споделяла е Петя Силянова. По-късно Иван Иванов ще коментира, че тази еуфория по ръба на лудостта е част от атракцията, от илюзиите, от неистовата по български популярност. Но най-изумителното е, че той се чувства
Самотник в гилдията
Може би защото не му харесва, че повечето от колегите му отписват киното като мечта и осъществяване. На 35 е, когато се разклаща емоционално на кинофестивала в Москва – озовавайки се сред Робърт де Ниро, Федерико Фелини, Настася Кински, усеща мощен цивилизационен шок. Той е мегапопулярен в България, но какво от това? После успява да се върне в релсите и да се центрира в цялостната схема на живота и професията. Остава младо момче, но с възрастно лице. „Тогава осъзнах, че имам стойностни роли, независимо че бяхме затворени в системата. Оттам нататък гледах по-спокойно на случващото се. Някои започнаха да гонят звания и титли, а аз – да се разхождам в парка.“ След 1989-а не ходи по митинги, не се поддава на масовия ентусиазъм от така наречения преход. Знае, че рано или късно ще се разочарова от посадената ни демокрация.
Той през 90-те: „Проблемът е в несъбуждането“
В края на 90-те се шегува, че Холивуд му е хвърлил око и ще види какво може да направи за него. Американците, които го снимат в „Кървав спорт 4“ – там е Цезар, който командва някакви битки, са смаяни от дарбата му да бъде самото кино. Но той не желае да се ангажира с тях, въпреки че с цената на няколко компромиса би могъл да спечели серия от роли. „Аз съм отчаян оптимист, който понякога предпочита да изчаква. Е, успях да си взема целия хонорар от същия този продуцент, за когото се разчу, че е завлякъл с огромни суми много от колегите. Хубаво е, когато имаме самочувствие и се държим с достойнство. А не разните му там доморасли кинаджийчета да ме дърпат настрани и угоднически да ми шушукат „Не питай за пари“. Когато снимах с французите „Арсен Люпен“, казали на кастинг директора да не ме вика, защото съм бил много скъп, а и съм създавал конфликти, когато не плащат в срок“, обяснява Иван Иванов. Той е от малкото в съсловието, които реагират на обидно ниските възнаграждения, с които продуцентите – включително и българските, купуват високия професионализъм на актьори, монтажисти, оператори, каскадьори. Икономическата криза вилнее в разградената държава и хората от киното са притиснати до стената. „И едно време ни лъжеха, и сега ни лъжат. Свикнал съм на безпаричие, но ми омръзна цял живот да ме потупват по рамото, защото съм „над тези неща“. Прочетете книгите ми, вижте пластиките ми – там наистина съм над всичко. Но когато става дума за моя занаят, трябва да получавам адекватни пари. Хвалбите, че съм бил по-добър от Мики Руни, не ме топлят“, категоричен е той. Но се принуждава да подпише договори за участия в „Пратеникът на кралицата“, „Извън контрол“, „Мрачна светлина“, „Космическа обсада“, съдия е в „Сако и Венцети“ и в „Последният бей на Балканите“.
В епохата, когато левът е в разпасан вихър, а заплатите се изчисляват в срамно количество долари, Иванов получава скандално символични суми за телевизионни продукции, радиопиеси и дублажи. Дава гласа си на Уилям Дефо във „Взвод“, в „Мръсният Хари“ и „Бледият ездач“ е българското „аз“ на Клинт Истууд, в „Завръщане в Брайдсхед“ дублира Джеръми Айрънс, Жан-Пол Белмондо в „Клетниците“ и Киану Рийвс в „Разходка в облаците“.
Никога не страда за роли
въпреки че режисьор от Германия го информира: „Звезда като теб при нас получава по 30 000 долара на ден.“ В немския филм, в който се включва в София, Иван е генерал от свитата на Сталин. „Артистът е горд, но пренебрегнат. Няма никакви юридически права над ролите и излъчването на филмите. Не се вълнуват от него, след като свърши черната работа, която ще вкара зрителите в салона.“ Затова цитира Лука на Горки от „На дъното“: „Не обиждай човека!“
Не успява да се разбере с американците – в екшъна на Джон Мактиърнън „На лов за Червения октомври“ е съветския матрос Симеон. Партнира си с Шон Конъри и Алек Болдуин, но няма навик да е раболепен и не става „постоянното присъствие“ в продукциите, в които е намесен и изтъргуваният за жълти стотинки българския Киноцентър. „А сега не смея да се кача там – ще ме изядат кучетата. Пък и не ме пускат без пропуск, защото нямам конкретна работа. А киното мирише на пролет, на лято, на любов. Заради него напуснах театъра. Оставам му верен, дори да се тормозя от много събития в него. Това е моята порода, това е проклетият ми характер – даже да се превърна в последния мохикан.“
Когато Киноцентърът изхвърля на улицата най-големите си звезди, Иван е категоричен – българското общество винаги се държи „безобразно“, независимо дали творецът е жив или умрял. Дразни се и от безсилието на повечето кинаджии.
Според него две-трети от тях нито могат да създадат свестен сценарий, нито да го заснемат като хората. Затова половината от филмите са глупави и претенциозни. Той отива още по-далеч – за него и най-превъзнасяните сред режисьорите превръщат „неможенето“ си в „оригинален“ стил и затова седмото изкуство у нас няма перспективи. Неслучайно споделя недоволство от не един и два български филма от соца и след него. Нарича ги „повърхностни, несъстоятелни, неверни, претенциозни, провинциални, неискрени“. „Не можеш да ги изгледаш до края, защото нищо не ти казват. Феноменът кино не предполага глобалност. То не е тюрлюгювеч, има желязна логика, затова да не се правим на толкова умни.“
Една от метафорите му по темата е: „Дори да се изправи временно на крака, после пак ще падне на колене.“ И затова отказва оферти, а и те постепенно секват заради навика му да назовава едно към едно нещата от живота и професията. Пак тогава, през 1999-а, признава, че не му се играе в театъра, тъй като качествените пиеси не достигат, но затова пък има изобилие от бездуховност. „Неслучайно мъдреците говорят за новото време, за новите хора. Проблемът е в несъбуждането.“
Приема да се включи в сериала „Живот на колела“ на Димитър Аврамов, надявайки се, че щом е по роман на Христо Калчев, все ще излезе нещо добро. Напразно – в драмите на шофьорската компания няма нищо вълнуващо, въпреки че на екрана е с двамата си най-близки приятели – Любен Чаталов и Ивайло Герасков. Значително по-качествена е родопската сага за възродителния процес „Гори, гори, огънче“ на Румяна Петкова. В нея той изгражда напълно различен образ – на Доктора, опитващ се да разбере тайните на българските мюсюлмани в Родопите. Но тези и още няколко филма
Не успяват да му върнат вкуса на дуендето
По традиция се спасява в писането – носи му душевна хармония още от младостта. Започва да реди мерена и немерена реч малко след като се женят с Петя Силянова – и за двамата е втори брак. Затова страхотната актриса винаги се шегува, че е била изначалната муза. „Четеше ми и веднага питаше: „А сега ми обясни какво съм искал да кажа?!“, връщала е лентата тя. „Един ден просто ѝ казах, че съм написал стихотворение, което съм кръстил „За теб“. Тя много го хареса и това ме окуражи“, уточнява той.
Освен лирика и разкази Иван твори сюжети за кино и сцена. Но за пореден път се сблъсква с чиновническото тесногръдие в арт гилдията. Сценарият му за игрален филм „Бивши хора“ години наред събира прахта по началнически чекмеджета, защото никак не е лесен – в него авторът разкрива подобен на себе си и на връстниците си от изгубеното поколение герой – самотник, който издига влакова спирка в двора си, но релсите не водят никъде. После печели субсидия. Но парите не стигат, а Иван не умее да се моли за пари.
Режисьорът Дочо Боджаков успява да снима по текстове на Иван Иванов „Директно включване“ – разказ за медийната манипулация на редовата аудитория. От БНТ обещават, че ще поставят сатиричната пиеса на Иван Иванов „Народно събрание“, но в нея той се гаври с простотията на родните депутати. Кой да посмее? Готов е и с римейк по култовия „Великолепната седморка“ – гърмежите, естествено, са сред родната действителност.
„Жените са гувернантките на Бога, които отглеждат неговите деца“, припомня Иван Иванов нечий цитат, докато работи върху пиеса за Петя Силянова. В нея има половината от мъжа и половината от жената. Издава първата си книга с разкази и стихове „Този живот, онзи живот“. „Пиша, за да се превърна в същото, което съм. Преоткривам се“, бил е откровен Иван Иванов.
В началото на новия век се оглежда за роли, от които да получи интелектуална наслада. „Какво да ми предложат хората? Появиха се други лица, друг темперамент, други сценарии, друго мислене. Не искам да засягам никого, но почти всичко е грубо и изкривено. Не е работа за моя герой в киното. Но би трябвало от време на време да се обаждат, да ме търсят, да изкарам някой лев, да си отида на къщата в Оборище. Това е нормалното.“ Неслучайно нарича себе си „шашкънин, който винаги ще измисли нещо“. Потресаващо е, че удря на камък – дори с неговото име и талант. В поетичната импресия на Михаил Мелтев „Чуй звездите“ е дядо, в „Едно дете в повече“ на Чавдар Гагов е някакъв бос – поне пак е заедно с Ивайло Герасков и Любен Чаталов. В „Другият наш възможен живот“ на Румяна Петкова като емигранта Лъчезар се събира за пореден дует с Ваня Цветкова, но стоят някак неестествено – каква ватманка може да бъде актрисата, която изглежда като холивудска икона? Последната му роля е в сериала на Анри Кулев по сценарий на Станислав Стратиев „Врабците през октомври“ през 2006 година. През 2012-а се снима в документалния разказ на Борислав Колев „Стоичков“ – съгласява се, защото е единственото божество за култовия футболист.
„Избърши прахта от огледалото”
В книгата си „Отговори“ Иван Иванов приканва: „Повярвай в огледалото, но първо избърши прахта.“ После излиза „Седем часа разлика“, написана съвместно с Холи Фелдман – млада американската поетеса, завършила английска филология в Атланта. Запознава ги режисьорът Петър Карапетков, който живее в Щатите. Иван и Холи много си допадат – той е максимално капризен и прецизен в употребата на словото, но е доволен от умението на момичето да представи работите му на чуждия език, без да променя и най-малката им вибрация. През 2009-а излиза „Всичко е живот“. „Поглеждайки назад, можем да видим, че в любовта е отговорът на всичко“, сигурен е той. Споделя и още една категоричност – че и преди, и след смъртта всеки попада на мястото си. Всички знаят, че неговото е на Олимп в българското кино.
Сега вероятно е поспрял някъде из небесните селения, които приличат на любимите му поляни в село Оборище. Но за него спускането на земната завеса не означава забрава. 34 филма с Иван Иванов остават в аналите на националната култура. Въпреки че големият актьор казваше „Животът е по-велик от изкуството – не може да се набута в калъпа на киното“. И затова през последните години избра да се отдаде на живеенето, макар че различни диагнози периодично се опитваха да помрачат радостта му. „Обитаваме райско място на земята – истината е в това да съзерцаваме собственото си присъствие в живота.
Любов, работа, хоби, дървета – винаги съм потъвал в тях. Миналото, настоящето и бъдещето имат едно и също време – тук и сега. Ако хората могат да погледнат по този начин на битието, ще станат по-мъдри. И да изберат – много пари срещу много работа или по-малко срещу пълнокръвно изживяване на самия себе си,
припомняше той един от глобалните философски дебати. И се чудеше защо вечно бързаме дори когато отиваме на пазар за кило домати. „Говоренето е хубаво нещо, писането – също. Но най-стойностно е правенето“, коментираше Иван Иванов дистанцията си от светската суматоха и суетата. Но не се поколеба, когато му беше времето, да се качи на автобуса „Жълтата хрътка“ и да пътува три денонощия от Денвър до Ню Йорк с широко отворени очи. Със същото неутолимо любопитство към света и хората се качи на самолета за Берлин – заедно, разбира се, с жена си Петя Силянова, за последна среща със зрителите, които никога няма да влязат с пуканки в киното. През 2018-а прие последните овации, получавайки „Икар“ за чест и достойнство. Малко по ирония на съдбата това се случи в театър – единствената изневяра във вселената на Иван Иванов е тази към Мелпомена. Но тогава, в Народния, нито един от 800-те човека в залата не остана със сухи очи.
За огромно съжаление на всички, които някога са имали късмета да общуват с този непредвидим и обаятелен събеседник, в един момент той започна да пести думите заради рака в гърлото. Последното ни чуване по телефона беше доста преди началото на пандемията, но дори и в най-лаконичните диалози Иван оставаше познатият галантен кавалер. Умееше с лекота да прехвърля акцентите – от изкуството към привидно обикновения общочовешки спектър. Смисълът на съществуването беше голямата му тема. Неговите герои – и в киното, и в стиховете, и в прозата му, винаги се питаха „Кой съм?“ и „Защо съм?“. Той с откровено просветление извършваше дисекцията на всеки екранен образ, на всяко чувство в поезията и есетата си. „То е като щракване на Божията искра. Да съживиш мъртвото – в това е цялата работа“, не се колебаеше Иван Иванов. Умееше да я върши като никой друг, макар че още първата роля, която за 24 часа го превърна в знаменитост – Радо от „Всичко е любов“, загатваше, че ще остане неразбран във високия полет към различността. Неразбран, защото беше и остана сред малкото, които отхвърляха напудрената театралност в превъплъщението. И той като своя Радо от трудово-възпитателното училище, което в края на 70-те се оказа алегория на държавата, се
Опитваше да назовава абсурдите
С Ваня Цветкова в „Комбина”
Митът „Иван Иванов“ се ражда през въпросната 1979-а, когато излиза „Всичко е любов“ на Борислав Шаралиев. Завършващият ВИТИЗ млад баща едва на 28 попада в епицентъра на фенското обожание. Съвършено странно и непривично за него. Но непознатият дотогава синеок красавец, който за една нощ се превръща в знаменитост, категорично се отправя към кастата на първенците. Средностатистическото момче от Асеновград влиза в негласна, но пряка конкуренция със Стефан Данаилов – любимеца на публиката, израснал край Докторската градина в столицата. Но дори критиците не дръзват да коментират, че един дебютант оттук нататък ще гони славата на майор Деянов от „На всеки километър“. Може би през 1979-а, когато другият най-коментиран хит е комедията с Ламбо „От нищо нещо“ на Никола Рударов, те все още не осъзнават, че в явлението Иван Иванов няма нищо случайно. Той бързо и отново завладява публиката и като Асен в „Лавина“ на Ирина Акташева и Христо Писков по сценария на Блага Димитрова, трансформирал се и в роман. Любовният им дует с Ваня Цветкова остава класика в нескопосаната чувственост в киното на соца. Те са особен сантиментален тандем и в „Комбина“ на Никола Рударов, въпреки че в трилъра няма място за романтика – Вас/Христо на Иван Иванов, е ченге под прикритие, Съни на Ваня Цветкова е момиче край морето, което неволно се замесва в международния трафик на дрога. В „Комбина“ новият секссимвол е сдържан, но ярко изразителен. Избухва безкомпромисно
В стила на холивудските антигерои
без, разбира се, да им подражава. Няма никой зад гърба си – пробива без покровители, без меценати, без изкусни светски маневри или експлоатация на чар и сексапил. От малцината в киното, които олицетворяват христоматийната холивудска мечта, тръгва от нищото по стъпалата към върха.
Повече от любопитна е срещата им със Стефан Данаилов в „Борис I“ на Борислав Шаралиев. Въпреки че разликата във възрастта им е девет години, играят баща и син: Борис и Симеон. След това са заедно в „Мечтатели“ на Иван Андонов, където Иван Иванов е Димитър Благоев, а Ламбо – шефът на полицията. Тогава се понася клюката, че Людмила Гурченко, една от примадоните на руското кино, която също участва в лентата, възкликва: „Не съм виждала толкова хубави и талантливи мъже на едно място!“ В компанията са още Васил Михайлов, Коста Цонев, Петър Слабаков, Ивайло Герасков, Владимир Смирнов, Любомир Младенов, Анани Явашев, Стоян Алексиев.
През 80-те пощурели момичета преследват по петите Иван Иванов – чупят витрини, за да влязат в кината, където представя филмите си из България. Милиционери на коне го пазят от девойки, които искат да се хвърлят на врата му, за да кажат след това, че са правили любов с него. Някои от тях го плашат, че ще се самоубият, ако не им обърне внимание. „Понякога наистина се дразнех и дори реагирах доста остро, но после ми минаваше. Никога не е било повод за скандали между нас. Нормално е в нашата професия да имаш и по-агресивни почитатели“, споделяла е Петя Силянова. По-късно Иван Иванов ще коментира, че тази еуфория по ръба на лудостта е част от атракцията, от илюзиите, от неистовата по български популярност. Но най-изумителното е, че той се чувства
Самотник в гилдията
Може би защото не му харесва, че повечето от колегите му отписват киното като мечта и осъществяване. На 35 е, когато се разклаща емоционално на кинофестивала в Москва – озовавайки се сред Робърт де Ниро, Федерико Фелини, Настася Кински, усеща мощен цивилизационен шок. Той е мегапопулярен в България, но какво от това? После успява да се върне в релсите и да се центрира в цялостната схема на живота и професията. Остава младо момче, но с възрастно лице. „Тогава осъзнах, че имам стойностни роли, независимо че бяхме затворени в системата. Оттам нататък гледах по-спокойно на случващото се. Някои започнаха да гонят звания и титли, а аз – да се разхождам в парка.“ След 1989-а не ходи по митинги, не се поддава на масовия ентусиазъм от така наречения преход. Знае, че рано или късно ще се разочарова от посадената ни демокрация.
Той през 90-те: „Проблемът е в несъбуждането“
В края на 90-те се шегува, че Холивуд му е хвърлил око и ще види какво може да направи за него. Американците, които го снимат в „Кървав спорт 4“ – там е Цезар, който командва някакви битки, са смаяни от дарбата му да бъде самото кино. Но той не желае да се ангажира с тях, въпреки че с цената на няколко компромиса би могъл да спечели серия от роли. „Аз съм отчаян оптимист, който понякога предпочита да изчаква. Е, успях да си взема целия хонорар от същия този продуцент, за когото се разчу, че е завлякъл с огромни суми много от колегите. Хубаво е, когато имаме самочувствие и се държим с достойнство. А не разните му там доморасли кинаджийчета да ме дърпат настрани и угоднически да ми шушукат „Не питай за пари“. Когато снимах с французите „Арсен Люпен“, казали на кастинг директора да не ме вика, защото съм бил много скъп, а и съм създавал конфликти, когато не плащат в срок“, обяснява Иван Иванов. Той е от малкото в съсловието, които реагират на обидно ниските възнаграждения, с които продуцентите – включително и българските, купуват високия професионализъм на актьори, монтажисти, оператори, каскадьори. Икономическата криза вилнее в разградената държава и хората от киното са притиснати до стената. „И едно време ни лъжеха, и сега ни лъжат. Свикнал съм на безпаричие, но ми омръзна цял живот да ме потупват по рамото, защото съм „над тези неща“. Прочетете книгите ми, вижте пластиките ми – там наистина съм над всичко. Но когато става дума за моя занаят, трябва да получавам адекватни пари. Хвалбите, че съм бил по-добър от Мики Руни, не ме топлят“, категоричен е той. Но се принуждава да подпише договори за участия в „Пратеникът на кралицата“, „Извън контрол“, „Мрачна светлина“, „Космическа обсада“, съдия е в „Сако и Венцети“ и в „Последният бей на Балканите“.
В епохата, когато левът е в разпасан вихър, а заплатите се изчисляват в срамно количество долари, Иванов получава скандално символични суми за телевизионни продукции, радиопиеси и дублажи. Дава гласа си на Уилям Дефо във „Взвод“, в „Мръсният Хари“ и „Бледият ездач“ е българското „аз“ на Клинт Истууд, в „Завръщане в Брайдсхед“ дублира Джеръми Айрънс, Жан-Пол Белмондо в „Клетниците“ и Киану Рийвс в „Разходка в облаците“.