Една от най-загадъчните любовни истории в нашия културен живот е тази между младата и изключително умна красавица Лиза Боева и популярния и обичан от поколения почитатели на театралното и филмовото изкуство актьор Ицко Финци
Лиза е режисьор, лектор по история на изкуството, университетски доцент и доктор, основател (заедно с Ицко Финци) на платформата за обучение по изкуства „Филизи 33“. Заедно с Ицко са родители на прекрасната Матилда, която освен че оцветява живота им с радост и неспирни забавления, рисува своите прекрасни светове, а рисунките ѝ са илюстрации към наскоро излязлата книга на Ицко Финци „Пет пиеси, разказани от актьор“.
За Ицко няма непоколебими авторитети, да речем. А и не възприема хора, които гледат на себе си прекалено сериозно, без насмешка. Аз нямам особено вярна преценка за хората, реагирам глупаво и при похвала, и при укор; трудно делегирам задачи, нямам стабилна финансова грамотност, много са провалите ми. Но хубавото е, че има хора около мен – Ицко, баща ми, сестрата на Ицко, хората от „Филизи 33” и малък кръг приятели, които не позволяват да правя големи глупости.
За красивия романс и плодовете от него в Райската градина на това изключително семейство творци от три поколения ни разказва Лиза – ефимерното създание от приказката „Любовта на живота ми“.
Ицко никога не ме е потискал с авторитета си, със знанията си, с мащаба си. Той се отнася към себе си и своята слава насмешливо, с ирония. Аз забравям, че той е големият Ицко Финци. Той прави така, че се чувствам леко, свободно винаги когато работим заедно. Не става дума за бекритичност, напротив, Ицко дълго обмисля нашите общи проекти, скрупульозно разсъждава върху моите текстове, студии, лекции. Всичко, което ми казва, независимо дали упрек или похвала, е умно, уместно, с желание да подкрепи и да помогне.
Запознанство с Ицко Финци
Всъщност винаги съм познавала Ицко, гласът му звучеше у дома от радиото, от грамофона, от касетофона… Много и в театъра съм го гледала през годините, и в киното. Като ученичка съм била на творчески срещи с него, организираха такива в нашето училище, Ицко бе чест гост. Когато бях втора година студентка в НАТФИЗ, имах роля за възрастен човек, слепец. Намерих телефона на Ицко, поиска да му изпратя по електронната поща сценария. След няколко дена се обади – да, ще участва, имал идея за своя персонаж. Видяхме се на живо около месец по-късно. Филмът се снимаше в едно троянско село, Ицко пристигна там със своята кола. Беше много отдаден на ролята, носеше десетина дрехи от своя гардероб, за да подберем най-подходящата, отнасяше се към целия ни екип (все студенти второкурсници) като към изключителни професионалисти. Направо ни скри шапката, влюби ни всичките в себе си.
Зараждането на творческия тандем
Случи се така, че след работата по студентския филм (казваше се „Боси“ и имаше нелоша фестивална съдба) непрестанно се пресичаха пътищата ни с Ицко. Често се виждахме например у общи приятели – режисьорът Юли Стоянов бе приятел на Ицко, съпругата на Юли – киноведът Искра Божинова, бе моя приятелка. Ицко и Юли имаха уговорка: когато Ицко пътува някъде по света (а той непрестанно тогава пътуваше и все из крайно интересни места), да снима и сетне да разказва на Юли. И така Ицко имаше събран огромен филмов материал. Един ден Юли каза: „Защо не направите с Лиза филм по този материал?“ Ние с Ицко подходихме с огромен ентусиазъм към тази идея преди всичко защото бе на шега, с лекота, без претенции: нито Ицко се мисли за велик оператор, нито аз – за някакъв монтажист. Ала с подкрепата на Юли се впуснахме в това приключение и за около три месеца направихме 75-минутния художествено-документален филм „13 кратки опуса за голям екран“. За мое огромно учудване филмът имаше успех: бе селектиран от София филм фест (дори взе награда), бе купен от БНТ за показ, получихме покани от телевизии за реклама (първо бяхме при Милен Цветков, той бе приятел на Ицко), сетне аз дори се дипломирах с този филм, направихме премиера в „Люмиер“… Замая ми се главата, разбира се. Осъзнавах, че цялото това внимание е заради Ицко. Но въпреки всичко бях там, бях част от това вълнение и бе много щастливо време за мен. А сетне с Ицко започнахме нов проект заедно (спектакъл със симфоничния оркестър на Русе, който аз трябваше да заснема и да превърна във филм) и нататък… Занизаха се години, нови филми, нови проекти.
