Ако режисьорите бяха писатели

Повечето в Холивуд, особено режисьорите и сценаристите, са всестранно развити същества, които снимат, пишат и ако могат, в свободното си време измислят поредната история. Истории изпъстрени с обрати, образи и обстоятелства. Истории, които са плод на богата фантазия от първата буква до финала.

Куентин Тарантино е поредният режисьор в ексклузивния клуб на „онези, които пишат романи добре“. А романът е продължение на филма му „Имало едно време в Холивуд“.

Изключително известен като режисьор и сценарист, чак сега той прави своя дебют като писател с роман, който доразвива и преоткрива историята от едноименния му филм. „Имало едно време в Холивуд“, 2019 година, ни отвежда в края на 60-те години на ХХ век в Холивуд и разказва за бившата  уестърн звезда Рик Далтън, който се надява да възстанови кариерата си. Същите амбиции има и някогашният му дубльор Клиф Буут. Плановете на двамата се усложняват от добре известните действителни събития, свързани със съдбата на съседката на Рик – актрисата Шарън Тейт. Тарантино смесва реалност с измислица, за да даде по-различен финал за съдбата на Тейт. В книгата си, която е директно продължение на филма, Тарантино предлага пълно преосмисляне на сюжета и на героите си, като включва и няколко глави, посветени на живота на Клиф Буут.

Когато обаче говорим за продуктивни пишещи режисьори, веднага се сещам за един от най-големите графомани, които Холивуд познава – Уди Алън. Алън започва кариерата си, като пише вицове, скечове и смешки за телевизионни програми. След това минава към изпълнението на тези скечове и по-късно се ориентира в писането на сценарии и режисиране. Алън е може би един от най-продуктивните режисьори в Холивуд. Това важи и за книгите му. Наскоро у нас излезе първата му автобиография „Само да вметна“. Но тук ние не говорим за автобиографии, а за художествена литература. Уди Алън може да се похвали с цели пет книги с разкази, есета и хумористични истории. Може би най-известен е сборникът му „Пълна анархия“, излязъл у нас в два тома. Сборникът съдържа 18 истории, като 8 от тях дебютират в  книга, а другите 10 са публикувани през годините, в които Алън пише в The New Yorker. Може да откриете още сборника му „Ако импресионистите бяха зъболекари“, както и „Три едноактни пиеси“ – „Ривърсайд драйв“, „Олд Сейбрук“ и „Сентръл парк уест“.

“Най-добрият режисьор на всички времена” – това отличие Ингмар Бергман получава на 50-ия международен филмов фестивал в Кан през май 1997 година. Наградата „Палма на палмите” взима от негово име дъщеря му Лин.

Ернст Ингмар Бергман е роден на 14 юли 1918 година в Упсала, Швеция. Син е на пастор и затова получава строго религиозно образование. На десетгодишна възраст се сдобива с кинокамера и това определя бъдещето му завинаги. Бергман има само една книга, която събира най-известните му киноновели – преди да снима част от филмите си, той ги пише почти като литературни произведения – и това е сборникът „Ингмар Бергман. Сцени от един семеен живот, Сарабанда, Есенна соната, Персона“. През 2018 година светът почете 100 години от рождението на Бергман и тези четири киноновели бяха събрани в една книга. Първите три вече са намирали път към родния читател, но четвъртата – „Персона“, излиза за първи път на български.

От студените скандинавски полета правим рязък завой към топлите страни. Погледът ни се насочва към Педро Алмодовар. Малцина знаят, че испанският режисьор има и един роман.

Педро Алмодовар започва творческия си път с разкази и сценарии на комикси в ъндърграунд списания. Участва в театралната трупа „Лос Голиардос“. Основава поп рок групата „Алмодовор и МакНамара“ и започва да снима филми с  осеммилиметрова камера. Филмите му, сред които „Матадор“, „Законът на желанието“, „Жени на ръба на нервна криза“, който скоро ще получи своя версия и като сериал, „Ела, завържи ме“, „Кика“, „Всичко за майка ми“, „Говори с нея“, „Кожата, в която живея“ и последните му творения – „Човешкият глас“ и „Паралелни майки“, го утвърждават като един от най-популярните и продуктивни испански режисьори в международен план.

„Пати Дифуза“ разказва историята на международна порнозвезда, както твърди самата тя, поканена от главния редактор на едно списание да разкаже спомените си. Пати никога не спи, поради което има много за разказване. Приключенията й, почти винаги свързани с всякакъв вид мислими сексуални практики и с всякакъв вид дрога, й помагат да разсъждава за съдбата на човека. Несломима виталистка, рожба на осемдесетте, Пати отразява и показва изкривения образ на мадридските дни и нощи, изпълнени с хора – истински каталог на травми и пороци.

Към Педро прибавяме лошото момче на модерното италианско кино – Паоло Сорентино. Гледахте ли The Hand of God, където Сорентино прави прочит на „Амаркорд“ на Фелини и на собственото си детство? А може преди това да прочетете „Младост“.

Паоло Сорентино се превръща в звезда след излизането на филма му „Великата красота“, носител на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм през 2014 година. Следва „Младост“с участието на Майкъл Кейн, Харви Кайтел и Джейн Фонда, който безспорно се превръща в едно от явленията на Международния филмов фестивал в Кан през 2015 година. Паралелно с филма Сорентино поднася и един кинематографичен роман, изпълнен с лиризъм, ирония, носталгия и оптимизъм.

Друг силно продуктивен режисьор и писател е американецът Елия Казан. Казан е точно толкова добър на екрана, колкото и на хартия. Дори режисира един от собствените си романи – „Споразумението“. Със сигурност сте гледали „Трамвай желание“, „На изток от Рая“ или „На кея“. Между правенето на филми и поставянето на театрални постановки Елия Казан пише 12 книги. У нас са преведени няколко, включително и „Споразумението“, „Америка, Америка“ и много други. 

Един от последните актьори, които се присъединиха към пишещите, е британецът Стивън Фрай. Неговите версии на древногръцките митове и сътворението на света са поместени в две книги – „Герои“ и „Митове“, и са едно от необятните забавления за почитателите на британския хумор. А сега до тях се нарежда и „Троя“ – модерна версия на Троянската война. Поел по стъпките на Омир през XXI век, Фрай разказва вдъхновено за тази ужасна война, припомняйки ни любопитни подробности още отпреди основаването на Троя.

До него нареждаме неговия колега и приятел Хю Лори, комик и драматичен актьор – доказателство са сериалите „Джейвс и Устър“, където си партнира със Стивън Фрай, „Доктор Хаус“ и „Нощният мениджър“. Лори също така пее и има собствена банда. Освен това пише, при това романи. „Търговецът на оръжие“е литературният му дебют.Томас Ланг е наемен убиец с добро сърце, освен него и мотора си „Кавазаки” няма какво да губи. Оказва се в епицентъра на истинска каша, в която са забъркани поръчкови убийства, хеликоптери, секретни служби, терористични организации… И както подобава на шпионски роман, тук има знаково присъствие на красиви жени! Иронично, шеметно, с чувство за хумор, „Търговецът на оръжие“ със сигурност ще ви държи в напрежение отначало докрай.

За финал сме оставили един носител на „Оскар“ –  Том Ханкс. Знаете ли, че той прави дебют в литературата през 2017 година? Сборникът разкази се казва „Рядък модел“ и доказва, че талантът му на разказвач се равнява на актьорския. От посвещението става ясно, че насърчението за писане е дошло от небезизвестната писателка и сценаристка Нора Ефрон, с която Ханкс си сътрудничи в романтичната комедия от 1993-та „Безсъници в Сиатъл“. Обединяваща нишка в сборника са пишещите машини. Ханкс е страстен колекционер и притежава над 150. Очарователната атмосфера, която обгръща читателя във всеки разказ, надали може да се припише на късмета на начинаещия.  

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
„Топ Гън: Маверик“ – ще ви спре дъха
Ако трябва да цитираме дословно емблематичната песен от „Топ Гън“, която носи...
Read More
0 replies on “Ако режисьорите бяха писатели”