Така се завъртя животът, че не станах певица, а актриса, която пее. И сега цитирам Мария Калас: „Аз не съм певица, която играе, а актриса, която пее.” Успокоявам се, че няма грешка в избрания път, казва възпитаничката на театралния колеж „Любен Гройс”, доказваща за пореден сезон възможностите си на сцената на Националния академичен театър
Фотография / Диляна Флорентин
Стайлинг / Августина Маркова-Тути
Коса и грим / Марина Младенова
Биляна Петринска е истинска стихия в два от най-новите хитове на Народния театър – в моноспектакъла „Ария на съперницата“ по пиесата на Ерик Еманюел Шмит с режисьор Стоян Радев и във „Влюбените“ на Мила Искренова, където актрисата и колегите ѝ Жаклин Даскалова, Георги Златарев и Калоян Трифонов се впускат в танц, слово и музика, вдъхновени от чувствените писма на прочути писатели, художници и композитори. И в двете постановки Биляна пее професионално и прекрасно – като оперна прима. За да се отдаде на героините си, отказва всички други ангажименти по време на интензивните и доста изморителни репетиции за двете представления – с тотална концентрация и посветени емоции. Овациите и оценките доказват, че всяка инвестирана минута на талант, труд и енергия си е заслужавала.
Биляна, докато човек те гледа във „Влюбените“, усеща щастие от сбъдната мечта. То наистина е изключително от случването ѝ – музика, слово и танц в поливалентност, която ме захранва и раздвижва вътрешните ми светове. Най-точният творец за този световен спектакъл на сцена „Музите“ в Народния театър е Мила Искренова в съвършен тандем с Йосиф Герджиков, диригент и специалист в бароковата музика. И двамата са мои преподаватели от колежа „Любен Гройс“.
В постановката звучат любовни писма, разменяни в различни времена и епохи от знаменити артисти. Думи, изпълнени с болезнена страст, романтично преклонение, с душевна красота и ранимост, с чувственост и смях. Може ли да разтърсят зрителя, който през целия ден е бил в делова въртележка? Само този, който има душа да усети и очи да провиди. Любовта е любов, независимо в кой век живееш. Чувствата са с различна сложност. Да разказваш красиво за тях обаче, все още не означава, че са истински. Интерпретацията зависи от емоционалността на притежателя им. Винаги е било така. Писмата са автентични, остри, разобличаващи, разголващи… Признание за обсесия и зависимост. Но в тях има благородство. Картини, нарисувани с нежност и многословие. Образи, създадени сякаш за да ги докоснеш. Любовта те кара да узряваш, да се възвисяваш. Любовта е вечна, тя е единственото, което крепи човешкото у човека. Но може и да го превърне в звяр. Обсебен, ревнив. И тази страна на любовта я има в спектакъла.

Ти изливала ли си сантименти върху хартия? Да. Но мисля, че точно тези мои писма никога не са пристигали където и да било. Защото пишех много, хартията натежаваше, а в „Български пощи“ имаше определен грамаж на епистоларните творения. Беше хубаво, въпреки че не получавах отговор. По-късно през годините открих колко полезна е тази терапия – ако си „взривен“ вътре в себе си, опиши го на лист. И тогава действай. В повечето случаи хватката на душата се разхлабва.
Ценим ли чувствата? Нищо не се дава просто така. За да видиш красотата и романтиката, трябва да си я търсил и да си я преболедувал. Тогава я откриваш и я цениш. Обществото ни е консуматорско, прекалено прагматично. Технологиите също променят вкуса на времето. Сега може да създадеш романтична снимка с помощта на AI за няколко минути, а преди трябваше да откриеш подобаващ пейзаж, да дебнеш светлината с апарата. Не казвам, че сега е лошо. Различно е. Липсата на усилие притъпява сетивата, очакванията се задоволят по-бързо, а това често води до разочарование. Губим търпимост. Губим аромат.
Коя е най-романтичната случка в живота ти? Романтика има във всичко, породено от любов и желанието да дадеш. Когато ти е пълно в душата, романтиката е навсякъде. За първата ни Нова година със Стилян отпътувахме до Капри. В романтична стая в романтична вила. Нещо с резервацията в ресторанта се обърка. Той донесе фино прошуто, изключителна бурата, прекрасни домати и маслини, уханно италианско вино… Насладихме се на интимната вечеря. Фойерверките над Капри. И откриваш, че истинските неща са прости. Стилян има дарбата винаги да извлича най-доброто от всяка ситуация, да вижда смисъла и да заложи на правилната страна. Не се предава. С него някак е по-лесно.
Как попадна при теб „Ария на съперницата“? Явно бях споделила с точния човек, че търся и искам да реализирам нещо с музика или за музика. Дълго време ми стоеше в душата, но нищо конкретно и определено. Снежина Здравкова, известна с преводите си от френски и с отношението си към операта, насочи вниманието ми към романа „Съперницата“, който още не беше излязъл у нас, но тя го имаше в оригинал с автограф от Ерик Еманюел Шмит, тъй като работи с него от 30 години и е негов довереник за България. Започнахме кореспонденция, телефонни разговори и романът се превърна в пиеса. Бях горда, че автор от неговата класа пожела да се запознае с мен и да обсъдим образа на Карлота. Шмит се познаваше със Стоян Радев, беше гледал негова постановка по свой текст. Веднага получихме зелена улица. Директорът на Народния театър Васил Василев и драматурзите прегърнаха идеята и задвижиха авторските права.
Какво ти беше най-трудно, докато репетирахте моноспектакъла? Колко смелост се иска, за да останеш сам пред публиката? Текстът трябва да ти е вкусен. Да тече като мотив, повод и смисъл вътре в теб и да следва логично развитието на ситуацията. Да нямаш момент, в който те пресича с друг, да ти помага, да те подпира, провокира или активира, за да продължиш. А когато си сам на сцената, все едно играеш и другите. Те са вътрешните герои, които те разбират, чакат те, оборват, спъват, гъделичкат… И ти, и режисьорът трябва да ги откриете. Твоите партньори са твоите мисли. Дори да пропуснеш реплика или жест, продължаваш сам, нямаш колега, който да ти подаде. Ти задаваш темпото. Хем те улеснява, хем те натоварва. Отговорно е. В началото се губех, струваше ми се, че всичко е равно, скучно. Трябва време, за да се намести у теб и оттам насетне тръгва само. Странно усещане. Споделях със Стоян всичките си страхове, а той лаконично казваше: „Така е, така е. Етап е, спокойно.” „Арията“ е десетият му моноспектакъл, на мен ми е първият. Имаше моменти, в които умирах от ужас. Той ми беше голяма опора.
