От векове сме свикнали да гледаме на класическото изкуство с благоговение, а на модата – като на негова по-суетна и комерсиална сестра. Но какво би станало, ако изкуството оживее върху нас? Тази пролет музеят Метрополитън в Ню Йорк дава отговор на въпроса с изложбата Costume Art, отворена за посетители до 10 януари догодина
Фотография / The Metropolitan Museum of Art, Nicholas Calcott
Изкуство ли е въобще модата? Ако разгледаме етимологията, макар да осъзнавам, че ще прозвуча като Костас Портокалос от „Моята голяма гръцка сватба“, думата за „изкуство“ произлиза от концепцията на древните гърци arete за „превъзходство“ или „съвършенство“. Съдейки по изумителното майсторство и прецизност на висшата мода, тя безспорно носи тези качества. И все пак академичните среди често обичат да я пренебрегват. Основният им коз в този спор е факторът време. Както го формулира художничката Рейчъл Файнстийн: „Разликата между модата и изкуството е времето. Модата е свързана с настоящето. Догодина това, което виждате на подиума в момента, ще изглежда демоде, докато една картина или скулптура, създадена днес, няма. Изкуството може да бъде дълголетно – то е създадено, за да пребъде.“
Логиката е налице, но нима творенията, в които дизайнерите и техните екипи, вложили часове работа и творчество, не заслужават да бъдат поставени на пиедестал и гледани и от следващите поколения? Изложбата Costume Art в музея Метрополитън в Ню Йорк се появява тъкмо навреме, за да разбие консервативните рамки. Тя категорично заявява своята теоретична позиция: модата е изкуство не въпреки близостта ѝ с преходното тяло, а именно заради нея.
За да разберем мащаба на тази културна революция, трябва да се върнем малко назад. Самото заглавие на изложбата е реверанс към Музея на костюмното изкуство, основан през 1937-а като независима институция, преди да се слее с Метрополитън през 1946-а. Днес Институтът по костюмите е същински културен феномен, а неговият финансов и медиен двигател е грандиозната Мет Гала, дирижирана от Ана Уинтур.
Тази година наред с Costume Art се откриват новите галерии Condé M. Nast, доказвайки окончателно, че модата не е декоративна добавка към изящните изкуства, а напълно автономно изкуство. Кураторите показват това още с подредбата – манекените са поставени на високи подиуми, а класическите произведения на изкуството – около тях, принуждавайки ни първо да се сблъскаме с облеченото тяло. За да бъде преживяването още по-интимно, лицата на манекените са изработени от полирана стомана – вместо перфектни черти, виждате собственото си, леко изкривено отражение, което позволява да си се представим с дрехите пред нас. Всяка дреха влиза в директен
ДИАЛОГ С ИСТОРИЯТА НА ИЗКУСТВОТО
Още в първия раздел, посветен на голото тяло (Naked and nude body), кураторите ни провокират с идеята, че концепцията за голотата се ражда едва с изобретяването на дрехите. За да илюстрират това, те съпоставят класическа статуетка на Венера от XVIII век с модата на Dilara Fındıkoğlu за пролет/лято 2023. В нейната рокля Earthly Paradise (букв. земен рай) стратегически спуснати кичури коса привличат вниманието към ерогенните зони.
Темата плавно прелива в класическото тяло (Classical body), където антична елинска статуя на голата Афродита е поставена под рокля на Dolce&Gabbana (есен/зима 2019-2020), върху която е отпечатан образът на богинята. Това ни напомня, че дори „голото“ антично изкуство неизбежно се възприема през нашия опит с облеклото, защото осмисляме разголеното тяло именно чрез дрехите, които сме свикнали да носим.
В раздела, посветен на абстрактното тяло (Abstract body), става още по-интересно. Тук виждаме как силуетите през вековете радикално са се отдалечавали от човешката физиология в името на наложен естетически идеал. Съпоставката е между скицата на Жорж Сьора от 1884 г. за картината A Sunday on La Grande Jatte („Неделен следобед на остров Гран Жат“) и реална рокля за разходка от около 1883 г. Турнюрът и корсетът деформират тялото до неузнаваемост, създавайки обем там, където природата не е предвидила. Но
ВСЯКА РЕПРЕСИЯ РАЖДА И БУНТ
Точно тук скулптурният ансамбъл на Рей Кавакубо за Comme des Garçons (есен/зима 2017-2018) влиза в провокативен диалог със сюрреалистичната творба La Poupée (около 1936 г.) на Ханс Белмер. Деконструираната кукла на Белмер си партнира съвършено с авангардните обеми на японската дизайнерка, приканвайки ни да открием красотата в напълно неидеализираните, почти извънземни форми.
Това преобръщане на стандартите е още по-осезаемо при бременното тяло (Pregnant body). Разказът изоставя историческите корсети, целящи да прикрият корема, и възхвалява женската сила чрез скулптурата на Едгар Дега „Бременна жена“ (около 1896-1910 г.), поставена редом до разкриващата прилепнала рокля за бременни на Georgina Godley от 1986-а.
Следва категоричен отказ от викторианската фиксация върху слабото тяло като символ на строг морал. В раздела Corpulent body (букв. здраво тяло) пищните форми са символ на изобилие. Вместо да крие извивките, ансамбълът Final Jade Cast („Последна нефритена отливка“) на Sinéad O’Dwyer (пролет/лято 2020 г.) се превръща в ода за телата извън стандартния калъп.
