Съвършенството често е безлично, а най-интересните портрети се случват точно там, където образът, който си подготвил за света, срещне истинския човек, споделя една от най-успешните фотографи
Следим портретните фотографии на Адриана Янкулова от няколко години, но първата ни „среща“ бе миналия август по време на снимките за корицата на D!VA с Нети Добрева. Като неповторим артистичен тандем Ади и Нети се развихриха край Созопол, за да покажат красотата, силата и вдъхновението на жената артист с нейните десетки лица. Майсторството да улавя характера на модела и емоцията му в кадър направи тази сесия една от любимите ни и оттогава търсим повод да поканим Адриана да разкаже повече за себе си.
Оператор по образование, фотограф по сърце и естет с талант да създава красота от всичко, до което се докосне (като бутиковите ѝ бижута за приятели например), Янкулова днес поделя времето си между грижата за двете си момчета, съпруга си (филмовия режисьор Тодор Чапкънов) и всички проекти и мечти.
Ади, завършила си НАТФИЗ с операторско майсторство, мечтала си да станеш журналист, но несъмнено фотографията е твоето призвание. Кое те спечели в нея толкова категорично? Може би свободата. В киното винаги има много хора между теб и крайния образ – режисьор, актьори, продуцент, художник, монтажист. Фотографията ми даде възможност да бъда едновременно разказвач, оператор и човекът, който избира точно този момент. Във фотографията има нещо почти магическо – спира времето, но не го замразява. Един кадър може да запази настроение, поглед, присъствие, нещо, което иначе би изчезнало за секунди. Вероятно затова и операторското ми образование никога не е било излишно. То продължава да живее във фотографията ми, в начина, по който мисля за светлината, пространството, движението и историята зад един образ. Журналистиката също не си е отишла напълно. Просто вместо с думи разказвам с лица.
Пазиш ли първата си снимка? Пазя много от старите си снимки, макар че днес вероятно бих била доста по-безмилостна към тях. Първите снимки са интересни, защото в тях има повече желание, отколкото техника. И това всъщност е хубаво. Когато още не знаеш всички правила, много си по-свободен да ги нарушаваш. Не бих казала, че една конкретна първа снимка е определила пътя ми. По-скоро постепенно започнах да разбирам, че това, което ме интересува, не е просто да направя „хубава снимка“, а да оставя усещане. Най-силно помня моментите, когато някой е видял в мой кадър нещо, което съм искала да кажа.
Как откри, че портретната фотография е твоето призвание – с какво лицата те привличат? Лицето никога не е само лице. То е история, характер, страхове, самочувствие, умора, радост, всичко, което човек е преживял и което понякога дори не осъзнава, че показва. Когато снимаш човек, всъщност се опитваш да видиш отвъд очевидното. Това ме привлича най-много. Има хора, изключително уверени пред камерата, и други, които се затварят. Тогава започва истинската работа. Не да ги накараш да позират, а да ги накараш за малко да забравят, че ги снимаш. За да се появи онзи момент, в който човекът не „играе себе си“, а просто е.
Снимаш много от популярните мъже и жени в родния шоубизнес. Не си ли пристрастна по начина, по който ни ги представяш, заради приятелството ви? Когато познаваш някого, знаеш не само как изглежда, а и кога се усмихва истински, кога се притеснява, какво крие и кога е най-силният му момент. Не искам да създавам образ, който няма нищо общо с човека. Красивата фотография за мен не е маска. Тя трябва да бъде по-скоро прозорец. Ако човекът ми се довери, моята задача е да му върна обратно версия на самия него, която може би не е виждал.
Като човек, който трудно се снима, винаги съм се чудила докъде един красив кадър е дело на фотографското виждане и къде започва „работата“ на модела му? Тя е танц между двама души. Фотографът може да има прекрасно виждане, светлина и идея, но ако човекът пред камерата не даде нещо от себе си, кадърът остава празен. И обратното – може да имаш невероятен човек пред себе си, но ако не го усетиш, лесно е да го загубиш в снимката. Затова винаги търся баланс. Давам посока, но оставям пространство за случайността. Понякога най-хубавият кадър се случва точно между две пози, когато човекът вече не изпълнява инструкция. В личните ми проекти това е още по-важно. Там не искам моделът просто да изглежда красив. Искам да присъства.
