Комфорт. Това е лайтмотивът, който ни се набива отвсякъде през последните години. Комфортът се превърна в най-важната житейска цел. Искаме да ни е хубавичко, топличко, уютничко и лесничко. По възможност – веднага. По възможност – без да си даваме много зор. Идеалният живот е като плюшено мече – гушкав, мек и позитивен. Дали обаче не изгубихме нещо по пътя?
Парадоксът е, че лайфстайл гурутата, от една страна, ни проповядват идеята за комфорт, а от друга – идеята за излизане от зоната на комфорт. Нещо като да излезеш в снега, гушнал плюшеното си мече. За около пет минути. После да се прибереш пак на топло, придобил едно ново самочувствие на храбрец и рисков играч.
Лайфстайл гурутата не са глупави и вероятно си дават сметка, че в стремежа си към пълно удобство наистина сме изгубили нещо. Хъса, живеца, страстта. Да, страстта. Да си дойдем на думата.
Нюзфийдът ми във Фейсбук прелива от прясно влюбени двойки, които се тагват един друг към снимки на храна, дивани и вълнени чорапи. И не само той – цялата съвременна визуална среда прелива от този новоиздигнат на пиедестал комфорт. Не че има нещо лошо в храната, дивана и вълнените чорапи, напротив. Желанието да сме сити, спокойни и безпроблемни е естествено и нормално. Но знаете ли какво? Няма нито едно (наистина хубаво) стихотворение, вдъхновено от двама млади, които се гушкат на дивана и ядат чипс. Нито една картина, нито една книга, нито една песен, нито един филм… Съжалявам.
В стремежа си към безпроблемност всъщност забравяме нещо много важно – че
„страст“ идва от „страдам“
Спазаряваме любов така, както пазаруваме мебели – въоръжени със списък с изисквания и химикалка за отмятане на наличното. Искаме да я получим веднага, точно в този вид, който сме решили, че трябва да има. Ако нещо не отговаря на изискванията ни, правим рекламация като недоволни (и евентуално обидени и недооценени) клиенти. И се насочваме към следващия магазин, който би могъл да ни предложи така желания от нас диван. И към по-следващия. Знаем точно какво искаме и нямаме излишно време за губене. Дали в крайна сметка няма да си останем с един-единствен, студен и самотен стол? Е, това са рисковете.
Истината е, че любовта няма нищо общо с комфорта. Нещо повече – тя е абсолютният дискомфорт. Потните длани, сърцебиенето, разтреперването, изчервяването, онова присвиване в корема, което романтиците наричат „пеперуди“. Внезапното оглупяване, резките промени в настроението, компромисите с достойнството и етиката. Мазохизмът, пристрастяването, самоунищожителното поведение. Всички онези симптоми, които в друг контекст щяха да говорят за болест – физическа и душевна. И тя е. Ако любовта продължаваше цял живот, щеше да бъде смъртоносна. Природата е помислила вместо нас и отсъстващия ни инстинкт за самосъхранение и е направила така, че любовта да трае няколко години – 3, 5, 7 – все тая. После се превръща в нещо друго. Нещо комфортно. Някакво споделено топло чувство на привързаност, съзаклятничество и безусловност, което не е любов. И така трябва да бъде, ако искаме да продължим да живеем. Ако някой ви убеждава, че след 20 или 30 години брак все още е влюбен като в първите дни и все още му се разтуптява сърцето, когато зърне любимия – не му вярвайте. Физиологически не е възможно, учените са го доказали. Това е някакъв вид защитна самозаблуда.
Всъщност за хората любовта винаги ще си остане чуждо състояние. Нетипично, смущаващо, вадещо ги от релси. Любовта плаши както с присъствието, така и с отсъствието си. Трудно ни е да приемем, че тя остарява и умира, както ни е трудно да приемем своето собствено остаряване и смъртност. Искаме винаги да бъде пърхава и палеща като в началото, както искаме винаги да сме секси, а не просто да остаряваме красиво. Толкова ни плаши изчезването ѝ, че се опитваме да я омаловажим и да я подменим, давайки на онова, пърхавото, обидно обезличаващото име „влюбеност“, настоявайки, че другото, удобното, е истинската любов. Присвиваме устни като завистливи старци и се опитваме да убедим другите и себе си, че пеперудите вървят с повърхностност и незрялост, а истинската любов е солидна и сериозна. Като диван.
Парадоксът е, че опитомяването всъщност е
най-хубавата част от любовта
Онова бавно и несигурно промъкване към душата на другия. Топлото облекчение, когато си разтворил шлифера си и си му показал най-срамните си тайни, а той не е побягнал с писъци. Доверието, приятелството, размиването на границите. Представата за вас двамата, остаряващи заедно.
А после нещо се случва и вие двамата се озовавате от една и съща страна на барикадата. Седнали на един и същи диван. Любовта е война и тя е приключила. Не става изведнъж, а като бавно сварена жаба. Докато се усетите, вече зяпате телевизия и хрупате чипс като брат и сестра. И това не е нещо лошо, нито е близост„втора ръка“. В крайна сметка единствената смислена причина за брак (освен децата, разбира се) е да се скриеш на завет от бурите на страстта. С някой, който да ти избърше сълзите, да ти превърже раните и да бъде на твоя страна, каквото и да става.Но това вече е друга история.
Опитомяването и одомашняването на любовта с годините е естествен и нормален процес, откакто свят светува. Профанизацията ѝ обаче не е. Тя е плод на новите реалности и новата скорост на живеене. Днес любовта няма време да чака отговор на писмото си с дни и месеци и да се взира през прозореца в трепетно очакване на гълъб. Тя настоява за отговор веднага, на мига. И ако този отговор не ѝ хареса, има пълното право да го разпъне публично и да събере милиони лайкове. Любовта няма време и не разбира смисъла от неща като намеци, несигурност, двусмислие и безсънни нощи. Тя е практична, организирана и назидателна като госпожа в детска градина. Удобна като анцуг. Ясна като емотикон. Бърза като фаст фууд. Лека като балон за Свети Валентин.
Страстта днес
слиза от сакралния си пиедестал
на вдъхновение и лудост и се намества в далеч по-комфортните пантофи на безпроблемното съжителство. Копнежът, очакването и пеперудите тихичко отстъпват пред бързия секс и моменталното удовлетворение. Текстовете на любовните поп парчета (които ни се струват писани за нас, когато сме влюбени, и непоносимо тъпи и лигави, когато не сме) вече не са наивно романтични, а описателно анатомични. „Английският пациент“ е просто стар филм. Ана Каренина… коя пък беше тази?
Обезценяваме любовта, защото тя ни плаши – като всяко нещо, което не можем да контролираме. А ние искаме да контролираме всичко. Усещането ни за комфорт е пряко следствие от усещането ни за контрол, за живеене в обезопасена среда, в която всичко става, както сме го планирали. В един доминиран от технологии свят, в който всичко си има копче за управление, любовта връхлита като природно бедствие и опустошава вътрешните ни подредени и цивилизовани крайбрежия. За какво ни е притрябвала, след като има толкова други социално приемливи заместители?
На мен обаче ми се иска да вярвам, че любовта е кораво копеле и все пак ще устои – на удобството, на делничността, на капризите на епохата. Че независимо от всичко ще продължи да връхлита неочаквано. Некомфортна, невъзможна, чудовищно търпелива, късаща парчета живо месо, благословия и проклятие… и в крайна сметка смисъл на всичко и причина за всичко. Онази малка светлинка в края на кея от „Великият Гетсби“, която гледаме тайно през прозореца от подредените си и цивилизовани крайбрежия.
