Изгряващата звезда от тв сериалите вече четири сезона играе в театъра на Пловдив
Мария Сотирова – талантлива и впечатляващо модерна, дефилира като една от най-магнетичните актриси от новата реколта в телевизионните сериали. В „Братя“ нейната Жана от отдел „Убийства“ успя да изкуши с чар и емпатия колегата си – инспектор Калин Йосифов, и човешкото им приятелство премина в кратък, но искрен романс. Докато снимат поредицата, все още няма сериозен опит в жанра, но смело се хвърля в обратите на сценария. Дори си мисли, че покрай фабулата ще се обогати с нова сръчност, но уви. „Нямах възможността да придобия умението да стрелям, макар да ми се искаше. Но затова пък в слагането на белезници вече съм про“, усмихва се страхотната госпожица.
В „Аз и моите жени“ е в главна роля – кадърната архитектка Кристина, силно влюбена в годеника си и готова да му прости дори когато той посяга към отречените от нея нездравословни храни и цигари. Виж, с изневярата му ситуацията е доста по-сложна и психологически объркваща. „Това е проблем, с който се е сблъсквал всеки. И тук не правя изключение“, откровена е Мария пред D!VA.
В „Лъжите в нас“ тя е Бояна от темпераментна дамска компания, която внася флуиди от атмосферата в „Сексът и градът“. Феминизмът принципно я вълнува, но не е аргумент в разработването на персонаж – Мария не тръгва към нито един образ от позицията на яростна феминистка. „Интересува ме какво стои зад текста, защо се стига до една или друга реакция. Стремя се да съм вярна на героинята. Ако жената, от чието име говоря, е загрижена за социалното, политическото или икономическото неравенство между половете, то тогава няма да пропусна да акцентирам върху конфликтите между тях, но никога самоцелно“, категорична е тя.
„Нито един от трите кастинга не ме затрудни. Не мислех дали ще спечеля, а се концентрирах да разбера логиката на момичето, в чиято кожа трябва да вляза: какво мисли, как се движи, каква е мотивацията й. Всъщност най-важното е да провокирам себе си“, споделя Мария. Тя не крие, че е безкрайно критична към собствените си постижения. Рядко и трудно остава напълно удовлетворена. Ако трябва да обобщи изискванията към своето „аз“, би могло да бъде с фразата „Винаги може и още“. Като всеки работохолик гони високи стойности в скалата на перфекционизма. Поне досега приема всички режисьорски задачи за възможни. Дори изискано осъществените еротични сцени в „Аз и моите жени“ не я притесняват.
„Голотата е нещо нормално в професията. Не бих я допуснала единствено ако е неоправдана и демонстративна. Не се срамувам от тялото си. Аз съм това, което съм, нямам какво да крия. А и интимността между мъж и жена се случва точно по този начин“, категорична е тя. Но никак не държи да търси прилики или разлики между себе си и персонажите. Особено в Бояна от „Лъжите в нас“.
„Понякога реагира първосигнално, тъй като е суперемоционална. Случва й се да действа от раз, а после да мисли, което не би следвало да се очаква от журналист като нея. Но е многопластов и пълнокръвен образ. Естествено, ще се набърка и в любовна история. Темите в сериала са сериозни, дълбоки и общочовешки – за тайните, които не само не смеем да споделим с другите, но не си позволяваме да признаем и пред себе си. Докато сюжетът се разплита, става все по-ясно до какво може да доведе всяка лъжа.“
Мария се доказва и извън камерите. От четири сезона е в трупата на Драмата в Пловдив. Там е крехката Милкана в „Майстори” в спектакъла на легендарния Асен Шопов, една от Пенелопите в „Одисей” на Диана Добрева, Джена в „По-студено оттук”, Людмила в „Майка” – тя е в трети курс, когато влиза в екипа, Мария в „По-полека” с музиката на Стефан Вълдобрев, любимата в „Дебелянов и ангелите”. Докато спринтира между София и Пловдив, плътно до нея в автомобила и въобще навсякъде е най-добрата й приятелка – чаровната и вярна доберманка Саша, толкова социално същество, че вече е пълноправен член на трупата под тепетата. Тя буквално следва по петите Мария и като истинска ценителка на изкуството остава край сцената, докато Сотирова репетира или има представление. „Всички свикнаха с нея. Досега само веднъж си е позволила да се обади. Когато в „Майстори“ конфликтите и страстите ескалират, тонът в диалозите става по-остър и се качва нагоре. В един от тези моменти Саша чу гласа ми и реши, че с мен става нещо, което не й хареса – и тогава се „намеси“ с дискретен лай“, връща лентата Мария.
Странно или не, но хубавата жена е сингъл: „Около мен липсва каквато и да било пикантерия. Нямам гадже. Центрирана съм в работата си.“ И добавя, че най-важното е да следва мечтите си, които са някъде много напред към хоризонта. Няма навик да потъва в безконечни самоанализи. „Понякога взимам спонтанни решения – наумя ли си нещо, никой не може да ме спре. Но пък в други периоди мисля дълго, преди да приема или да откажа. Не знам каква съм, но знам каква искам да бъда – добър човек, който да дава на другите, да ги подкрепя, да ги кара да се усмихват. Най-важното е да си почтен“, не се колебае Мария. Неслучайно предпочита да изрича нещата от живота едно към едно. Това с лекота я приобщава към етиката и естетиката, на които Малин Кръстев държи в своята школа към Младежкия театър. В 11-и клас на Испанската гимназия е, когато правят откъси от „Вишнева градина”, „Три сестри”, „Чайка” и „Вуйчо Ваньо” на Чехов. Както се знае, героините в пиесите на гениалния драматург имат сложна съдба и едва ли е лесно за една тийнейджърка максимално точно да се превъплъти в тях, в паденията и възходите им, в любовните им драми и напразни очаквания в нищоправенето на руската аристокрация. Но Мария успява – казват го и Пламен Марков, и Ивайло Христов, които гледат компилацията по Чехов. И двамата са от най-опитните преподаватели в НАТФИЗ и знаят, че при Малин Кръстев може да открият следващите си отличници. Веднага започват да разпитват за Мария, но нейният ментор им обяснява, че тя ще може да кандидатства в академията чак догодина поради разбираеми причини. Момичето обаче страхотно се нахъсва и пуска в употреба цялата си изобретателност, подклаждана, разбира се, и от амбицията да се докаже – преди всичко в собствените си очи. И тъй като в Испанската не е разрешено да се взимат две години за една, записва се в частно училище. И се развихря един екшън, бедна им е фантазията на послушните и скучните. Само за три месеца Мария превърта действията, които другите точат доста по-продължително. Родителите й в първия миг, меко казано, остават изненадани от радикалните й постъпки, но после я подкрепят. Баща й – като сериозен бизнесмен, не се съмнява, че целта й оправдава средствата. Майка й пък на младини танцува балет в родната си Русия, така че не може да й се сърди за преклонението пред музите.
Междувременно Мария влиза в НАТФИЗ в класа на професор Пламен Марков. Снима в игралния филм „11 А“, в късометражните „Леа“ и „Страст“. И понеже е момичето, чието друго име е провокация, завършва магистратура „Литература, кино и визуална култура” в Софийския университет. През локдауните много чете и гледа филми. Седмото изкуство вече така се е закотвило в ДНК-то й, че иска да се пробва и като режисьор, при това по авторска история.
