Първата фраза, която съм прочел самостоятелно, е „скръбна вест“, казва авторът на четиринайсет истории за порастването, времето на юнашки преход, телевизионни идоли и сладостно хулиганство
Срещали сте името на Або, ако сте проверили „финалните надписи“ на книгата на Матю Пери „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ или сте отгърнали на същото място изключително забавната биография на Джон Клийз „Както и да е…“
От години Або работи като преводач в издателство „Рива“, редактор и партньор в издателството (включително на новата книга на Неда Узунколева, която взе наградата за проза на литературния фестивал „Южна пролет“) и води авторско предаване всяка неделя по радио „Фокус“.
„Тука е така“ е втората му книга след „Поводи за връщане“, която пише, след като прекарва няколко месеца в Перу като студент. Книгата съдържа истории от неговия живот и 90-те години, които макар и бурни и особени, за мнозина са изпълнени с доза романтика, чар и силен сантимент. „Героят ми до голяма степен е основан на мен, но не съм изцяло аз. За разлика от много други книги тази започна от заглавието. След като се прибрах в София и се сблъсках с реалността, си спомних как съм разказвал някои истории на хората в Англия, Китай или Перу – без значение, и те са си мислели, че ги пързалям, че преувеличавам или че съм просто хахо. Само че тук такива истории са си живо ежедневие и все се случва някоя лелка от администрацията да те информира, че тука е така. И понеже вече имах скатан някъде разказа „Без коментар“ (личния ми фаворит), рекох си, че той може да поведе едно хоро под наслова „Тука е така“, пък другите разкази, ако знаят стъпките, сами ще се хванат на него.“
Або определя „Тука е така“ като сборник за съзряването и порастването, за времето на юнашкия преход, телевизионни идоли и сладостно хулиганство. Или казано накратко – най-безсрамните и велики моменти от детството. „Събрал съм четиринайсет такива в „Тука е така“, но със сигурност това не изчерпва възможните. Просто исках книгата да е малка, удобна, да се чете бързо като детство и да се побира в джоба. Откакто излезе, читателите са ми дали още толкова много идеи и са върнали толкова много спомени, за които си водя бележки, че вече обмислям продължение. Тоя кладенец е бездънен. Всяко детство е щастливо, мисля аз. Стига да не си насред война или природно бедствие, какво има да му е нещастно на детето?! То не може да сравнява обстоятелства, а нещастието е продукт на сравнение. Ето аз например имах две баби и един дядо (другият е починал много преди родителите ми да се запознаят). Трябва да съм бил почти тийнейджър, когато съвсем съзнателно си дадох сметка, че това не е обичайно, че математиката не излиза. За мен нормата беше 2+1. Та с това искам да кажа, че каквото и да се е случвало, аз съм си бил щастливо дете. Нещастно може да бъде детството само погледнато в ретроспекция.“
Любимите истории
„Любими са ми много, но ще ти кажа една, за която само съм загатнал в сборника. Братовчед ми е по-голям от мен (същият от разказа „Остриета и скенери“), а то на онази възраст четири-пет години са си бая разлика. Нито може да си играе с мен, нито да си говори, още даже не викам и за някой отбор, та да намерим обща тема. Ама момчето изобретателно – хваща ме за ръка и ме повежда из планинския ни град, за да ме образова, културата да ми повиши. Преди това ми е показал азбуката, аз вече познавам и произнасям буквите и е време да се уча да чета гладко. Отиваме пред църквата и не се прибираме, докато не му прочета на глас всичките некролози барабар с имената и неравномерните строфи отдолу. Мисля, че първата фраза, която съм прочел самостоятелно, е скръбна вест. В тази история съм на четири (и не, не преувеличавам).“
Писането като музика
„Любовта при мен не е към думите, а към красотата, която съдържат, към поезията в тях. Прочета ли едно хубаво изречение, на мен ми звучи като музика. Сетивата ми не правят разлика между Бодлер и Шопен, да речем, или между Веласкес и Уес Андерсън. Оказва се, че думите са най-достъпният инструмент за рисуване, затова си служа с тях, но иначе обичам да се наслаждавам на всякакво изкуство. Това включва и спорт: ето, един Роналдиньо Гаучо например си е чист творец. То изкуство може да се намери във всичко, стига да се върши изкусно.“
„Тука е така“ е силно повлияна от 90-те. „Носталгия винаги има. Само погледни литературата ни от последните десет години и виж на какво залагат авторите (в т.ч. и моя милост – не беше търсен ефект, но ей нá, така стана). Предпочитам нищо да не връщам, бъдещето ми е любопитно. В някои култури хората езиково подреждат времето си по различен начин: миналото е напред (защото е познато и може да се види ясно), а бъдещето е назад (защото е непонятно)?Мисля, че ми харесва да гледам на света по този начин. Що е бѝло – бѝло, само напред и нагоре (както пожелават успех хората без въображение).“
Както ми казва на финала Або, пътят на неговия сборник с вкусни истории за хулиганството тепърва начева. „И аз също съм любопитен да видя къде ще го отведе. Струва ми се, че е доста по-чаровен от мен, така че се надявам да има и повече приятели. Нетипично е, но вече работя по два текста, много, ама много по-различни от всичко дотук, така че и аз чакам редом с теб да видя какво ще се случи. Истории продължавам да събирам, така че и ти, и вие, читатели на D!VA, намерете ме и ми ги разкажете – анонимността ви е гарантирана.“
