„Вярвам, че когато страдаме много и сърцето ни е разбито, у нас се случва нещо, което ни дава сили да създадем лечебна енергия около раната“, казва италианският терапевт Алберто Симончини, специализиран в процесите на траура и скръбта
Фотография / Carles Oliva
Нещата се чупят, когато се използват. И колкото повече се използват, толкова по-лесно е да се счупят. Такъв е животът, такива сме ние, нашите тела и сърца, казва италианският терапевт Алберто Симончини в своята книга „Смелостта да се пречупим: Наръчник за възстановяване на разбит живот“ ( El coraje de romperse: Manual de reconstrucción de vidas rotas, на исп. от Versos & Reversos Editorial). Съвсем умишлено заглавието не говори за щастие, а за разрушаване и възстановяване.
„Важно е да се примирим с думите, които в културата ни са превърнати в табу. Страх, страдание, болест, смърт, самоубийство. Всяка от тези думи има друг антагонистичен и позитивен термин, който без нея не би съществувал. Само като навлезем в собствения си мрак, ще разпознаем и собствената си светлина.“
Алберто Симончини е терапевт, който през последните близо двайсет години се е специализирал в процесите на траура и скръбта, както и придружаването в края на пътя. Според него прекършването вследствие на тежка загуба не е краят на пътя, а началото на процес на дълбока трансформация. Приемането на съкрушението като част от живота е от съществено значение за намирането на нов смисъл. „Смелостта да се пречупим предполага да погледнем болката в лицето, да я задържим, да я разберем и да ѝ позволим да се превърне в семе на нова версия на самите нас.“ Водещ елемент в трансформиращата му терапия е дълбокото изследване и разбиране на собствените ни емоции, идентифицирането на ограничаващите модели и придвижване към лично възстановяване, което да възвърне връзката ни с нас и с другите. „Когато си позволим да се „разпаднем“, може да открием кои сме в действителност и какво искаме да изградим оттам нататък“, казва Симончини.
Най-често свързваме траура и скръбта със загубата на близък човек. Какво представляват те според вас? Процес на интегриране на една или повече загуби. Интегриране в личния разказ, това, което човек разказва на себе си, как интерпретира своя живот. Загубата на близък човек е само един от многото видове загуби. Траурът е актуализиране към живот, който не сме искали да живеем.
Доколко всяка скръб може да бъде преодоляна? Може да кажем, че скръбта е преодоляна, когато тя вече не е „нужна“, защото загубата е била успешно интегрирана. Има загуби особено трудни за интегриране, например смъртта на дете, сексуалното или психическото насилие, преживяванията по време на война.
Каква роля играе страхът в процеса на скърбене? Основните страхове при скръбта са, че няма да успеем да се измъкнем от нея, както и че ще преминем отново през същото. Терапията помага тези страхове да не блокират процеса на изцеление. Когато превръщаме страха в кураж, ние си позволяваме да се пречупим. Научаваме се именно на това – да обичаме живота, въпреки че ни е трудно в момента да го живеем.
Колко важен е плачът в този процес? Плачът отразява сила, зрелост, смелост. Тук има доста забележима разлика между мъжете и жените. Мъжете се извиняват, когато плачат, а жените – не. За мъжете е много трудно да споделим уязвимостта и страховете си. Всеки мъж трябва да отиде на терапия в някакъв момент от живота си, особено тези, които изглеждат по-уверени, независимо дали по отношение на своите тела, на парите или на интелигентността си.
От вашата позиция смятате ли, че смъртта все още е тема табу в днешното общество? Така е, макар че, за щастие, за нея се говори все повече. Колкото повече говорим за едно табу, толкова по-малко табу е то. Без смъртта няма живот. Животът се нуждае от раждане и смърт, за да съществува всичко, независимо дали става дума за човешко същество, планина или галактика. Винаги искаме да разберем всичко и това, което не разбираме, ни плаши. Раждането сме успели да обясним по някакъв начин, а смъртта все още не. Трябва да се научим да обичаме това, което смъртта не може да ни отнеме – живота. Животът винаги продължава.
Как личният ви опит е повлиял на работата ви като терапевт? Смятам се за голям късметлия, въпреки че съм претърпял много загуби. Всичко, което използвам в терапията, съм го прилагал към себе си в някакъв момент. Понякога се оказва, че човек върши работата, от която най-много се е нуждаел. Такъв е и моят случай. Аз съпътствам процесите на скръбта, защото ми се е налагало да се справям с много от тях още от детството ми. Смъртта на близки хора, диагнозата хронично и дегенеративно заболяване, психическият тормоз в гимназията, многото прекъснати връзки, семейни и приятелски отношения, моят развод, когато вече бях баща, мобингът на работното място, изгубените пари, неуспешните проекти, многото премествания, които преживях, откакто съм се родил. Много сбогувания в един живот, така че се научих да казвам „сбогом“.
Казвате, че се смятате за сървайвър. Кое ви беше най-трудно да преодолеете? Двете дълбоки депресии. Само тези, които са имали депресия, могат да разберат думата „черна дупка“. Простият факт, че не признаваме, че страдаме от загуба или скръб, понякога означава, че сме в процес на депресия или тревожност и не знаем защо. Иначе всеки от нас е преживял нещо или някого. Всички сме сървайвъри и двукраки чудеса само поради факта, че сме живи.
Какво ви впечатлява най-силно в работата ви на толкова „тежък терен“? Способността да преодоляваме най-трудните и най-тежките преживявания. Силата да вдигнем глава, за да търсим красотата дори когато сме съсипани. Както и красотата, която сме способни да генерираме в сърцата си и извън себе си. Вярвам, че когато страдаме много и сърцето ни е разбито, у нас се случва нещо, което ни дава сили да създадем лечебна енергия около раната.
А какво е въздействието на преживяванията на вашите пациенти върху вас като терапевт и човек? Терапията не може да не повлияе на терапевта. Когато имате близък човек, който страда, ако не сте съпричастни, значи не сте живи. Аз плача заедно с моите пациенти по време на сеансите или след тях и това ми позволява да остана жив, чувствителен и да не блокирам никакви емоции у себе си.
Подзаглавието на книгата е „Наръчник за възстановяване на разбит живот“. Какво е за вас „разбит живот“? Живот, в който надеждата е разбита, а неговата история е загубила последователност и смисъл. Живеем, очаквайки нещата да се случват така, както бихме искали и бихме предпочели да се наредят. Когато това стане, казваме, че сме щастливи и че животът ни е много хубав. Когато обаче не е така, историята ни не се харесва, не я осмисляме и започваме да страдаме. Преодоляването на скръбта означава също така да се замислим защо загубата ни кара да страдаме и предполага преосмисляне на целия разказ за нашия житейски опит.
Кой според вас е един от най-неочакваните и работещи съвети за възстановяване от дълбока скръб? Да погледнем със състрадание към загубата и страданието, да се отдадем съзнателно на неизбежното, за да посрещаме живота с по-малко осъждане и повече спокойствие. Това осъзнаване на нашия емоционален свят няма да ни направи безчувствени към ужасите на света, а точно обратното – ще ни направи по-чувствителни и по този начин по-силни.
7 стъпки към емоционална реконструкция
Основната част на книгата е посветена на стъпките, необходими за справяне със скръбта и превръщането ѝ в катализатор за промяна. Според Симончини скръбта и личните кризи може да бъдат пътища към по-голяма вътрешна и външна свързаност.
1. Първата стъпка е да спрем да бягаме от страданието. „Болката ни говори и ни учи. Да я приемем, не означава да се примирим с нея, а да се научим да слушаме това, което тя иска да ни покаже.“
2. Освобождаване от примките на болката. Често попадаме в капана на повтарящи се емоционални модели, които затвърждават страданието. Авторът предлага инструменти като самонаблюдение и терапевтични техники за прекъсване на тези цикли.
3. Разпознаване на егото като механизъм, който ни предпазва, но може и да попречи на изцелението. Да се научим да разпознаваме кога егото взема връх, е от съществено значение, за да продължим напред.
4. Резилиентността като ключ към трансформацията. Да развием способността си да се адаптираме към несгодите и да намерим нови начини да се отнасяме към себе си и света.
5. Изграждане на нови значения. Една от най-важните стъпки е да се научим да преосмисляме болезнените преживявания. „Скръбта не означава да забравим, а да интегрираме загубата в живота си, за да продължим напред с по-голяма мъдрост и дълбочина.“
6. Силата на прошката и състраданието. Помирението със себе си и с другите е от съществено значение, за да се освободим от емоционалното бреме и да се придвижим към по-пълноценен живот.
7. Автентичен живот. Да открием какви искаме да бъдем и да живеем от автентична връзка със същността си, което ни позволява да действаме с цел и яснота.
