Минало несвършено

Фотография iStock

Когато бях малка, си представях 2000-та така: ще бъда на 27, ще работя нещо много хубаво, за което ще ми плащат куп пари, ще имам мъж и две деца и колите ще могат да летят. Е, от всичките ми прогнози през 2000-та се сбъдна само една – бях на 27

Носталгията, тази коварна дама, която се промъква и разваля настоящето, разколебава увереността в постиженията, разпалва фрустрацията – тя е най-сигурният признак, че си остарял. Носталгията е неприсъща за младите. За тях най-доброто предстои, независимо дали е събитие, отношение или място. Или поне така беше.

Като дете много обичах да слушам разказите на бабите и дядовците ми. Истински разкази за реални събития, наситени с живот, опасности, приключения и хумор. На техния фон книжките с приказки ми бяха блудкави и безинтересни. Карах ги да разказват отново и отново и ги поправях, ако случайно сгрешаха някой детайл. До ден днешен обичам да слушам истории, да ги съпреживявам и да се вълнувам.

Но междувременно, незнайно как и за мен самата, от човек, който слуша истории, се превърнах в

човека, който ги разказва

Това прозрение ме зашлеви преди няколко години, докато си говорехме лежерно с няколко двайсетинагодишни колежки – уж съвсем като равни. От дума на дума разговорът се завъртя към нощния живот и докато се усетя, вече обяснявах за легендарните софийски клубове от 90-те. „Ооо, Спартакус!!! – възкликна едно от момичетата. – Много яко е било там, баща ми ми е разказвал!”

Внезапно се почувствах като изкуфяло хипи, което развълнувано си припомня Уудсток. Като музеен експонат, като отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик… като нещо, което изобщо не ми хареса. И възхищението в очите на момичетата никак не помагаше, напротив – съвсем безапелационно заявяваше разликата в поколенията, която дотогава се правех, че не забелязвам. Независимо че и досега леко се учудвам, когато ме наричат „госпожо“, и се чувствам леко неудобно, когато ми говорят на „Вие“ – от истината не мога да избягам.

На всичкото отгоре светът се движи все по-бързо, технологиите се развиват скорострелно и ако доскоро поколенческата стъпка беше 20 години, сега вече е 10. Дали заради това или заради нещо друго, днес

носталгията е тренд

Не сред възрастните, които жалеят по „байтошовото време“, а сред младите. Ретрото се радва на непознат досега интерес. Хипстърите го издигнаха в абсолютен култ. Достатъчно е да се огледате и ще видите купища заведения, предлагащи „бабини мекици“, проекти, озаглавени „фабрика за нещо си“, фирми, изписани според правописа отпреди реформата от 1945-а. За нас може и да е смешно и нелепо, но за младите е cool, и още как.

Това обаче е друг вид носталгия – не онази по изживяното, която нормално идва с възрастта. Тази носталгия е по неизживяното. За нас тя е непозната, не сме я изпитвали. Може би защото просто живеехме, без да концептуализираме. Но животът на новите поколения е капсулиран и стерилен, една всеобхватна „зона на комфорт“, от която пламенно се опитват да излязат, за да почувстват нещо. Днешните деца не са отгледани от баби на село, затова намират романтика в мекиците, но нямат представа колко е тежък всъщност селският живот и колко далече е от дауншифтинга и гледането на лимец. Не им се е налагало да си мерят всяка дума и да внимават на кого ще разкажат политически виц, затова епохата на соца им изглежда забавна. За тях носталгията е просто маркетингова заигравка и нищо повече.

Мисля си, че има и нещо друго. Разпад на ценностите, неудовлетворение от настоящето,

несигурност в бъдещето

Хаос, в който не знаем къде точно се намираме и докога ще бъдем там. Глобалистичното мислене измести фокуса от близкото, ежедневното и реалното. Много модерно е да събираме средства за спасяването на океаните, но не ни хрумва, че на възрастната жена в съседния апартамент няма кой да ѝ купи хляб. Всички призиви на школите за позитивно мислене за „живеене на мига“ на практика са бягство от реалността – онази реалност, която обхваща малко по-голям времеви отрязък от мига и красивата му  аранжирана снимка за Инстаграм. Отглеждаме децата си в памук и треперим да не падне и косъм от главите им, затова им се налага да си измислят минало. Що се отнася до бъдещето – то е апокалиптично, или поне така им внушават. Затова се сгушват удобно в носталгията и в модата на ретрото, в онази измислена, лъскава и безпроблемна версия на миналото, в която всичко е спокойно и безопасно. Поне сега, в този миг.

За разлика от тях при хората от моето и от следващите поколения носталгията си е съвсем истинска. Особено при мъжете. Вероятно те по-тежко приемат остаряването и по-трудно се адаптират или просто е биологично обусловено. И при двата пола обаче

равносметките са неминуеми

когато средата на живота превали и започне спускането надолу. Има хора, чийто живот се е развил точно както са си го представяли и мечтали, но те са малцинство щастливци. При повечето от нас е поредица от компромиси и отклонения от пътя – уж временно, уж за малко. Дребни стъпчици встрани от начертаното трасе, които не се забелязват, докато не вдигнем поглед и не видим откъде сме тръгнали. Понякога животът с присъщата си мъдрост ни е отвел не там, където сме искали, а там, където е по-добре за нас. Понякога – не. Да можем да правим разлика между двете, е умение, което е хубаво рано или късно да усвоим, вместо да се самосъжаляваме и да тъгуваме по миналото. Като се замисля, от мечтите на 7-годишното ми Аз ми липсват само летящите коли (е, и купищата пари за тях). За сметка на това се е сбъднала една друга, за която сега се сетих – да си вадя хляба с писане. Съвсем случайно по средата на пътя, без никога да съм вярвала истински в нея. Казах ли вече, че животът е по-мъдър от нас? Ще го повторя. И ще добавя, че носталгията е излишно тежък куфар, който се мотае в краката ни и ни причинява синини, докато го влачим – независимо дали вървим по стриктно начертания път, или сме кривнали някъде другаде, където се е наложило. 

Що се отнася до мен, съвсем честно мога да кажа, че

не изпитвам носталгия

Е, може би само по младото си тяло, онова, което не се задъхваше по стълбите, нищо не го болеше и можеше да изкара шестица на изпит след безсънна нощ по легендарните софийски клубове. Теоретично не отхвърлям напълно максимата „най-доброто предстои“ – не за друго, а защото животът ми е сервирал какви ли не изненади. На практика обаче знам, че едва ли е така. Тази самозаблуда живее няколко дни в началото на всеки януари, после потъва, увлечена във въртопите на ежедневните битки. Вярвам обаче, че предстоят добри неща, дори и да не са най-добрите. И се надявам някой ден да съм сприхава баба с оранжева коса, която не тъгува по миналото, не съжалява за пропуснати възможности и разказва на внуците си скандални истории, които ги карат да се изчервяват. Мисля, че е добър план!

Spread the love
Tags from the story
More from Дона Делова
Цвете Поп: Живеейки само на рутина, остаряваш по-бързо
Ако не работиш по собствените си мечти, ще работиш цял живот за...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *