Имението, в което (се) обичат

Историята на Даниела и Георги, които избраха простия живот в имение Обичковци

Благост. Това е първата дума, която ми идва наум, докато гледам Даниела Осиковска. Различна е от енергичната бизнес дама, с която съм се запознавала преди петнайсет години. Сега прилича повече на фея с дълга коса, етно рокля и чисто от грим лице. Излъчва онова меко златисто сияние на жена, която е в мир със себе си. Няколко минути по-късно осъзнавам, че неспокойното пламъче в очите, младежката дързост в гласа и усещането за „шило в торба“ са си все същите. И си давам сметка, че освен жена, която е в мир със себе си, тя е и жена, която знае какво иска и не се отказва лесно – независимо дали става дума за бизнес, за земеделие или за нещо друго.

Коя е Даниела Осиковска и как узрява у нея решението да смени столицата с белоградчишкото село Извос? „Занимавам се от 18 години с подбор на висш мениджърски персонал – разказва тя.  – Оглавявам заедно с моята партньорка офиса на Boyden в България.”

Родена и израснала в София, Даниела няма никакъв опит с бабината градина на село, преди да направи своята собствена градина в Обичковци. Идеята да живее извън големия град узрява у нея постепенно преди 7-8 години. В началото е желанието ѝ да живее в по-чиста среда – въздух, вода, храна, взаимоотношения. Става един от съоснователите на Хранкооп, след това започва да си търси място, на което да построи новия си дом от естествени материали и да отглежда сама храната си. Когато идва време за проектирането, намира Жоро – арх. Георги Георгиев, чиято специалност е строителство с естествени материали – глина, дърво, камък. Но съдбата си казва думата и вместо той да направи къщата ѝ, тя му става жена и заедно дострояват неговата къща близо до Белоградчик. „Казвам на Жоро, че първо съм се влюбила в мястото и гледката и чак след това съм забелязала него” – шегува се Даниела. Така се ражда имението Обичковци – място, което двамата съграждат с голямо желание, ентусиазъм, внимание и обич. Почти всичко там е направено от техните ръце. Идеята е то да бъде пилотен проект, който показва как може да се живее извън големия град  устойчиво и с минимален отпечатък върху природата. Шест години по-късно много от нещата вече са по местата си, за други тепърва ще намират решения.

Отглеждането на собствена храна идва като естествено продължение на любовта на Даниела към растенията – казва, че винаги е имала много цветя вкъщи. И двамата с Георги са „зелени” по убеждения, така че пермакултурата и биоземеделието са единственият възможен избор. Учат се в движение. Тъй като искат сами да обработват земята, купуват си трактор и прикачна техника, а Даниела дори изкарва курс за тракторист.  Започват с малко земя под наем и в продължение на няколко години отглеждат екзотично звучащи зърнени култури като лимец, камут и спелта. Идеята на тези първи експерименти със земеделие в по-голям мащаб е да произвеждат нишови култури на по-високи цени, за да видят дали може да се издържат от това. В момента експериментите продължават, но този път с отглеждане на билки – лофант, салвия, слез.

Проблемите обаче не закъсняват. Държавните субсидии стимулират обработването на земята и скоро девствените поляни с диви ягоди и билки наоколо започват да жълтеят от слънчоглед и пшеница, които други производители отглеждат по конвенционален начин. Това ги принуждава да направят санитарен пояс около мястото и да вземат за обработка земите около къщата, да ги биосертифицират и да ги пазят от химикали и изкуствени торове. Оказва се, че земеделието е един от най-бюрократичните отрасли и цялото напрежение и бумащина, които са искали да оставят зад гърба си в града, ги настигат на село. От идеята да живеят малко по-спокоен живот не остава и помен. Както казва Даниела, „ако решите да живеете на село, трябва да сте готови да воювате”.

И все пак въпреки всички спънки усилията си струват. Къщата от глина, която двамата са построили, е като излязла от приказките. Направена е почти изцяло с ръчен труд, дори в началото Георги се опитал  да не използва електричество. Построена е от кал, дърво (греди от стари къщи) и камъни с техники, които в момента са модерни и „иновативни”, но всъщност са много стари. Едно от основните предимства на глината е, че регулира влажността на въздуха. Когато е влажно – абсорбира, а когато е сухо –изпуска. По този начин се поддържа една оптимална за дихателните пътища влажност. Освен това поглъща вредните електромагнитни излъчвания. Глината се комбинира добре със слама, която е изолационен материал. Може би най-важното в дългосрочен и глобален план е, че строителството с глина оставя много по-малък отпечатък  върху околната среда, отколкото строителството с цимент и желязо. Когато хората си отидат, и къщата си отива там, откъдето е дошла – в земята.

Питам Даниела как се е променил животът ѝ и дали се е случвало да съжалява понякога за решението си. „Никога – казва тя без капка колебание. –  Това е моят избор и моят живот. Много пъти хората са ни питали дали не ни липсва социумът. Никога не съм усещала такава липса, независимо че живеем изолирано, в къща на баир извън селото. Но дори там, в най-затънтения и обезлюден край на България, при нас има непрекъсната върволица от хора – приятели, познати, дори непознати, които са чули или прочели за нас и им е станало любопитно. „Калната къща” се е превърнала в местна атракция и макар понякога да се шегуваме, че сме като циркови маймуни, всъщност чувството е много приятно. Запознаваме се с най-различни хора, включително такива, които искат да живеят по същия начин. Жоро организира курсове за строителство с естествени материали. Усещаме се полезни и значими. Да не говорим, че със съвременните комуникации няма как да се почувстваш изолиран, дори да искаш. Всъщност в София повече си почиваме от хората – влизаме в апартамента, затваряме вратата и настъпва блажена тишина.”

В момента животът на Даниела минава поравно между София, където поддържа бизнеса си, и Обичковци. Питам я как минава един неин ден в имението, а тя отговаря, че не е имало и миг, в който да се чуди какво да прави, дори през зимата. Около една селска къща винаги има работа. Или ще рови нещо в градината, или ще вари сладка и ликьори, или ще има нещо за довършване по самата къща. Дори поддържането на печката отнема време. Тук ритъмът се диктува от природата, не от правилата на хората.

Какъв съвет би дала на хората, които също искат да направят тази крачка и да заживеят на село? Основният въпрос, който трябва да решат, е как да се издържат, казва Даниела. Земеделието е само една от алтернативите. Други хора пък изработват най-различни неща –плетат, правят сапуни и всякакви други ръчно направени стоки. Селският туризъм също е опция. В идеалния вариант обаче трябва да имаш друга професия, която да можеш да работиш дистанционно, без значение къде живееш. Има много успешни примери за хора, които го правят, особено по-младите, които са и по-смели. Земеделието не е за всеки и само с него трудно можеш да вържеш двата края, но ако се ограничиш с това да произвеждаш храна за себе си, а да имаш доходи от другата си професия, е напълно постижимо.

В края на разговора ни питам Даниела как се е променила тя самата от живота в Обичковци. „Станах по-неосъждаща и приемаща – казва тя. – Когато се изправиш лице в лице с природата и осъзнаеш, че си никой, когато я приемеш като майка, а не като нещо, което трябва да бъде покорено и подчинено, тогава категориите изгубват значение.” После се усмихва. А аз ѝ вярвам.

Spread the love
Публикувано от
Още от Дона Делова

Кайзен: малките стъпки към голямата промяна

Може би през последните години ви е направила впечатление модата (или пък...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ