За първи път в D!VA модният ни редактор ни пренася в сърцето на Седмицата на модата в Париж с ексклузивен разказ за футуристичните дефилета на трима японски дизайнери
Junya Watanabe
И бездруго оскъдното осветление в залата изчезва, проблясват само екраните на телефоните. Прожекторите светват и след този рестарт на визуалното настъпва новото начало. Зазвучава I feel love на Дона Съмър и трансформира изчистения от всякакви детайли подиум със своята незаменима диско енергия. Появяват се дрехи или по-скоро конструкции от различни материали, оформящи пачуърк от текстури. Гримът и „прическите“ на моделите са взети назаем от филма Ex Machina и почти всяка визия съдържа по нещо сребърно, ако не са издържани изцяло в този нюанс. Веднага проблясва идеята на Уатанабе – футуризъм.
Но как дизайнерът вижда бъдещето? Отдавна отминаха годините на наивните надежди, облечени в стила Y2K. Днес модата е основна заплаха за околната среда и трябват бързи решения. Отговорът е пред очите ни – елементите, използвани при създаването на тази колекция, са „съвременни рециклирани материали“, както се казва в бележките на дизайнера, в това число светлоотразителни лепенки, раници (в сътрудничество с берлинския бранд за аксесоари Innerraum), звукоизолираща пяна и нещо, наподобяващо гумени стелки за автомобил.
Уатанабе е майстор в създаването на изключителни форми, като събира само няколко елемента и ги повтаря обсесивно, за да изработи виртуозни дизайни. Като протеже на великата Рей Кавакубо, за която работи още от 80-те, експериментите с формата и фантазията не са му чужди. Ето защо и до днес е част от Кавакубовия Comme des Garçons, под чиято шапка са се настанили някои от най-иновативните дизайнери в света.
Но да се върнем на подиума, където по учебник присъстват всички силуети: от О през Н и А до V. Не е изненада и че част от визиите сякаш тайно са надникнали в архивите на Alexander McQueen, този незаменим разказвач на истории, чиито колекции така умело хвърляха светлина дори върху най-мрачните послания.
Уатанабе обаче е привърженик на по-бързия storytelling. Той не се прехласва по миналото, а е вперил погледа си право напред и е винаги готов да си поиграе с формите, текстурите и цветовете. Може да бъде секси (вижте дантелената рокля, покрита с найлон и съчетана с набрани шушлякови ръкави), но може да е и иновативен (обърнете внимание как трансформира на пръв поглед неизползваемите в модата предмети в произведение на изкуството, които всеки може да облече). Както казва самият той, „живея с усещането, че все повече се нуждаем от необичайно облекло в ежедневието си“.
Noir Kei Ninomiya
Отново се озоваваме в неосветено помещение, по-конкретно неизползваем подземен паркинг, напомнящ ни, че все още се намираме във вселената на Comme des Garçons. Очите ни тъкмо свикват с тъмнината, когато от колоните зазвучава саундтракът на Хакуши Хасегава с поредица от главозамайващи звуци, от които току се чува по едно сподавено и роботизирано Help me!, преди да градира към по-драматична мелодия.
Изведнъж в тъмнината проблясват светлини, този път не от прожекторите, а от самите дрехи. Първият тоалет е изграден от десетки капкообразни лампички, трептящи в червени светлини. Следва изцяло черна визия, чиято горна част е орхидея или роза с мрежести венчелистчета, а надолу стои един добре познат за Kei Ninomiya елемент – полата от тюл. Следват още няколко аутфита, конструирани единствено от цветя, които почти закриват главите на носещите ги. Подобно на Уатанабе Ниномия също се заиграва с катарамите и коланите, но тук крайният резултат е някак по-рафиниран.
Върху главите на моделите стоят шапки, приличащи по-скоро на бронзови чайници или лейки. Огненочервени кукленски волани, наподобяващи създания от морското дъно, добавят допълнителен обем и драматизъм на тоалетите. Но японският дизайнер няма да допусне да се заблудите, че гледате ревю на Molly Goddard. Цялата колекция е осеяна с изрязани елементи, допълнени с разпознаваемите за Ниномия тюл, 3D цветя и вертикално зашити едни до други тиранти. Декоративни устни от кожа са закачени на метални и кожени решетки, облечени върху тюл в алено и черно. Класическото за XIX век „сутрешно палто“ (morning coat, което прилича на съвременния фрак – б.а.), чийто дизайн отдалеч оприличавам на гръден кош, е изработено от кожа и вместо със стандартното закопчаване се захваща с няколко реда катарами, обкантени с перли. Доминиращата червено-черна палитра постепенно преминава през рокендрол фаза с допълнителни дози черно и кожа за повече тежест, но към края се омекотява през по-нежните флорали и белия цвят. Сякаш преминал през разказа за едно влюбване, Ниномия ни прокарва през тръпката от новата любов, яростта от раздялата и стига до прошката.
Музиката спира, осветлението изгасва и пред нас се разкрива най-красивата визия от колекцията. Рокля, създадена изцяло от сребърни светещи цветя. Краят на приказката за разбитото сърце, защото накрая винаги трябва да има светлина.
Comme des Garçons
Намираме се в най-голямата зала досега и присъствието на определени хора подсказва значимостта на предстоящото ревю. Съпругата на Рик Оуенс – Мишел Леми, дизайнерката Симон Роша, Андрю Болтън – най-известният моден куратор в света и ръководител на Института за костюми към музея „Метрополитън“, Карла Соцани, издателка, бизнесдама и сестра на прочутата редакторка на италианския Vogue Франка Соцани… Използвам момента да отбележа липсата на дежурните инфлуенсъри, които обичайно запълват първите редове на модните ревюта на масовите марки.
Зазвучава нежна музика, изцяло в унисон с бавната походка на моделите, която придава още по-голяма монументалност на творенията. Първите визии не шокират нито с обема, нито със странните си форми, така типични за Рей Кавакубо – наскоро навършилата 82 японка, трансформирала идеята за мода преди повече от 50 години. Погледът обаче се плъзга по хлъзгавата повърхност на дрехите, сякаш покрити със смола или с нашенското бяло сладко. Уголемени древногръцки статуи, крехки порцеланови скулптури – всяко въображение е бедно пред дизайнер от такъв ранг. Кавакубо никога не се е страхувала да се отличи. Там е нейната сила.
Две наподобяващи торта „рокли“ в лилаво и екрю елегантно се разминават, докато долните части на полите им потрепват с всяка стъпка. V-образна конструкция със старовремски копринен жакард мигновено ме пренася в интериор от периода на Романтизма. И ето я и нея – първата сълза, спускаща се по лявата ми буза.
Появява се рокля със същата форма като тази на древногръцката статуя от началото, но този път покрита с геометричен принт и има прикрепени твърди готически ръкави. Изниква и обемната пола от преди малко, вече в червено. Какво ни казва Кавакубо? Дали продължава идеята за новото начало, която се прокрадна при колегите ѝ, и ни подсказва, че имаме свободата да оцветим живота със собствените си боички?
Следва серия от визии, чиито поли изглеждат сякаш скроени от различни видове възглавници – било то декоративни или ъгловати облегалки на диван. Идеята за текстури и материи, извадени от контекста на домашния уют, не ме напуска и със следващите няколко тоалета: конусовидна инсталация със спускащ се червен шлейф тюл отпред; бяла балетна пантофка, но обвила и главата, и торса на модела; конструкция с формата на пясъчен часовник, която прилича на перде, с червена панделка по средата, придържаща го, за да навлезе дневна светлина.
Настъпва кулминацията – необяснимо облакообразно същество в аленочервено стъпва на подиума. Последвано от модел с подобен силует, но този път поизчистен от червеното и покрит с бял тюл. Последният триптих се състои от най-чистите като усещане визии. Наподобява пухкави облаци на фона на синьото небе. Събират се в средата и осветлението изгасва за последно тази вечер.
„Това, което създавам, не е нищо друго освен израз на собствените ми проблеми, на това, което се случва в главата ми. Всичко е свързано с моите собствени ценности. Съвсем естествено разбирам и онези, които не са съгласни с тях. Приемам ги. Това е свободата“, казва Кавакубо. Поемам дъх, оставям телефона след задъхващото заснемане на всеки от моделите и изпълвам залата с най-силните аплодисменти, на които съм способна.
