Случвало ли ви се е едновременно да работите, да готвите, да се занимавате с детето, да чатите с приятелки, да четете интересна статия и да гледате филм? На мен да. Бих казала, че ми се случва всеки ден. Това е животът в Мултивселената
Когато си говорим за жените и мъжете, няма как да не отбележим, че открай време жените вършат много повече неща. Мъжете ходят на лов (всеки ден) и се бият с враговете (по-рядко). Жените събират храна, пазят и чистят пещерата, поддържат огъня, готвят, грижат се за децата (всичко това – всеки ден). През различните епохи нещата са варирали, но в същността си без особена промяна. Е, към задълженията на жените се е прибавило още едно – да бъдат красиви. Ако може нонстоп.
След хилядолетия, в които жените са изпълнявали функциите на кухненски роботи и крави за разплод без право на глас, еманципацията е изглеждала като глътка свобода. Но това е само на пръв поглед. Има уловка – правото да работиш наравно с мъжете не ти отменя задължението да продължаваш да вършиш всичко останало. Сещате се за оня карикатурен образ на соц лелката, тъкачка-многомашинничка, която след края на работния ден бърза приведена под тежестта на торбите към вкъщи да направи салата и да сипе ракия на изтощения си благоверен. Ще кажете, че днес нещата са се променили и мъжете вече участват наравно с жените в домашните задължения и отглеждането на децата (е, поне някои от мъжете). И ще бъдете прави, но само донякъде.
Проблемът е друг – на нас просто
ни идва отвътре да бъдем мулти
без някой да го изисква и да го очаква. Наречете го генетична памет или „шило в торба не стои“ – все тая. Жените се раждаме с по шест ръце (или с шест мозъка в по-новото технологично време) и ако не ги използваме всичките, започва да не ни свърта. Помислете за мъжете, които познавате – в най-добрия случай те имат хубава професия плюс някое хоби (риболов, спорт, гледане на футбол, пиене на бира). Повече не им и трябва (промискуитетът не го броим за „мулти“). Помислете сега за жените, които познавате. Професионалисти, домакини, майки, инфлуенсъри… ако природата позволява, и красавици. Всичко накуп.
Тази наша „шесторъкост“ избуява с особена сила между 30-те и 40-те ни години. Преди това я използваме основно за забавление – да посетим три партита в една и съща вечер, да пием три вида алкохол в бара, да спим с трима различни мъже в един уикенд… такива неща. На 20 енергията ни е безгранична, а морето се плиска в коленете ни. Можем ли да бъдем всичко, навсякъде? Разбира се, че можем!
Към 30 животът вече ни пресреща с тежката си артилерия – кариера, семейство, деца. Колкото и да си мислим, че сме подготвени, никога не сме подготвени достатъчно. На мулти момичето, което довчера е развявало коси на три морета, му се налага да се превърне в мулти жена. С всичките произтичащи отговорности и задължения. И понеже от малки сме научени да не си оставяме магаретата в калта, се захващаме с това много сериозно. Между 30 и 40 е периодът на перфекционизма. Искаме да бъдем страхотни във всичко, защото сме достатъчно млади, за да знаем, че можем, и достатъчно възрастни, за да знаем как. И се втурваме с развени знамена на всички фронтове, твърдо решени да докажем, че се справяме – колкото на другите, два пъти повече на себе си.
Тук някъде идва онзи момент, в който жената
от мултиоргазмена се превръща в мултифункционална
Тя е перфектната машина, която с малко време, малко сън и малко храна прави много неща. Наистина много. Сякаш да оправдае доверието, което животът ѝ е гласувал, давайки ѝ толкова много за правене и живеене. И тя се справя – поне до момента, в който не я налегнат безсънието, депресията и тревожността, онези другарчета на стреса, без които партито не е пълно. Машината започва да скърца и да дава на късо, а животът – да мирише на прегоряло.
Някъде към 40, слава богу, нещата се променят. Природата освен шест ръце и шест мозъка ни е дала и един инстинкт за самосъхранение, който започва да ни подсказва, че нещо в цялата схема не е наред. И всъщност изобщо не е задължително да сме всичко навсякъде. Животът също е поразхлабил хватката си – с професията сме на „ти“, мъжете (ако сме все още заедно) ни обичат и несъвършени, децата са поотраснали и сме разбрали, че нищо фатално няма да се случи, ако сме пропуснали да сготвим вечеря. Така че изпъчваме гърди, поемаме си въздух и… отново сме мулти. Този път не заради другите, а заради себе си. Преоткриваме интересите си, желанията си и хедонизма си (макар и не като на 20). Занимаваме се с куп неща, защото така ни харесва, а не защото някой го очаква и го изисква от нас. Хобита, пътувания, екстремни спортове, неща, които не сме опитвали преди – всичко, за което досега сме нямали време (пък и пари). Природата го е измислила добре – с годините ни дава повече свободно време и повече здравословен егоизъм, за да компенсира отиващата си младост. Звучи справедливо.
Всъщност
няма нищо лошо в мултифункционалността
Да имаш шест ръце и да не ги използваш, е като да имаш в гаража Ferrari и да не го караш – грехота е. Ако природата ни е дала способността да бъдем много неща едновременно, защо да не бъдем? Ако можем да бъдем еднакво добри в много поприща – защо да не бъдем? Трябва ли да се ограничаваме и да се придържаме към някакви рамки, за да не се разпилеем, или по-лошо – защото „какво ще си помислят другите“? Не, разбира се. Това, което трябва, обаче е да слушаме инстинкта си за самосъхранение. И когато алармата му задрънчи тревожно, да спрем, да се огледаме и просто да бъдем и да дишаме. А после да продължим. Но каквото и да правим с шестте си ръце, не бива да забравяме, че две от тях трябва да са винаги свободни за важните неща. Например за прегръдки.
