Когато в детската градина вървеше модата на лексиконите, поне половината момичета, попълнили моя, бяха написали – коя с помощта на майка си, коя сама – че когато пораснат, искат да станат балерини. Но представете си как една такава наивна мечта, затворена между страниците на тетрадка, оживява години по-късно!
С Лин Люцканова, създателката на студио за балет „БаРеЛИНа“ (игра на думи с името ѝ – б.а.), се запознах на напълно неочаквано място – в шумен бар в сърцето на София. Между две глътки вино и смях тя ми каза, че преподава балет. И като повечето непосветени автоматично си представих деца в розови трика и пачки. Оказа се, че греша, Лин преподава класически балет за възрастни. Любопитството ми се събуди. Като човек с нелоша двигателна култура, но с хроничен недостиг на време и без особен опит в танца, се запитах: дали бих могла и аз? Отговорът ѝ беше категорично „да“.
Имам сколиоза от дете. Дали от тежките ученически чанти, от седенето на чин с наведена глава, от липсата на физическа активност, така и не разбрах. Но Лин ми сподели, че самата тя има три различни изкривявания на гръбначния стълб и единственото, което ѝ помага, е балетът. Признавам, тогава не ѝ повярвах напълно.
Мина почти година, докато психически се настроя, че трябва да започна да отделям време за себе си, извън илюзията, че съм постоянно заета с работа. До неотдавна бях от хората, които твърдят, че просто нямат време за спорт. Болките в гърба ме принудиха да преосмисля това. Започнах физиотерапия, процедури с ток – имаше временен ефект. Препоръчаха ми да се движа внимателно, да опитам йога или плуване. Избрах тренировки у дома – малко йога, малко пилатес. Помагаше, но нещо липсваше.
Всичко се промени, когато Лин отвори студиото си точно срещу Народния театър. Вече нямах извинения. Първият ми клас бе изцяло самостоятелен по стечение на обстоятелствата и след час и половина вече усещах, че съм открила своя спорт.
Отидох без очаквания
С изненада установих, че имам падьом – онази магическа извивка на стъпалото, която всяка балерина търси. Но най-трудна за мен все още е петата позиция: когато при изправени крака стъпалата, едно пред друго, сочат в противоположни посоки (в съотношение пръсти-пета). Когато обаче започнахме да добавяме движение на ръцете, на главата, нещо се промени. Тогава осъзнах, че не просто уча техника, а започвам да танцувам.
Лин предупреди, че балетът може да ми се стори скучен, защото в началото движенията не приличат на танц. „Преминава се през едни и същи движения. Но за да играеш безопасно и ефективно, трябва правилна постановка. А изграждането ѝ е голяма скука“, разяснява ми тя. И въпреки това досега нито за миг не съм почувствала досада. Дали е заради забавните аналогии, с които ни помага да запомним имената на позициите, или заради старанието, което влагаме и ние, и тя: Лин „пълзи“ край нас, подреждайки ръцете, краката, главите, стойките ни. Първата позиция – най-елементарната, може да ти донесе мускулна треска, ако я изпълниш правилно. Изправяне на врата, без вдигане на брадичката. Стягане на корема, бедрата, прасците. Коленете са настрани, ръцете оформят елипса пред тялото. А чувството след тренировка? Лекота.
С мен тренират още три дами – всяка на различна възраст, с различна история и телосложение. Но ни свързва трепетът, когато усетим, че нещо ни се е получило. Поглеждаме се и си казваме: „Справихме се!“ Или пък: „Това се оказа по-трудно, отколкото очаквах.“ Няма конкуренция, единствено и само подкрепа. И ето тук Лин влиза с точното напомняне: „Човек трябва да се сравнява само със себе си. Когато днес си по-добър от себе си вчера, удовлетворението е безценно.“
Три месеца след началото усещам промяната. Тялото ми е по-силно. Стойката ми е по-изправена, движенията – по-съзнателни. Мисля за това дори докато се разхождам или изкачвам стълби. „Балетът не е само в краката – казва Лин. – Той е и в съзнанието и душата!“ Влизам в залата и забравям за телефона, задачите, тревогите. Потапям се в този красив свят, в който всяка позиция и всяка комбинация изискват пълното ти внимание и концентрация. Усещането е като терапия. Без значение на колко години си и колко килограма тежиш – най-важното е, че си там. Най-големият ми урок е, че
Винаги има време за себе си
Просто трябва да си припомниш къде поставяш себе си в списъка с приоритети.
Балетът, който Лин преподава, е удоволствие, преживяване. Възможност срамежливите хора да се почувстват удобно в кожата си, да заемат място в този свят – с увереност, че имат право на това. И колкото и странно да звучи, заниманията с класически танц въздействат не само физически, но и емоционално. Балетът изисква сила, гъвкавост, музикалност, контрол и грация. Но най-вече душа.
Спомням си как в гимназията се възхищавах на балерините, купувах си дрехи, напомнящи на тренировъчни облекла. С една от най-близките ми приятелки правехме упражненията за „лебедови ръце“ от популярен тогава канал в YouTube, от които наистина ни изтръпваха ръцете. Но от онези наивни лексиконски години насам никога не съм си позволявала да мечтая отново да стана балерина. Сега осъзнавам, че съм гледала на това изкуство като на свещенодействие. Прехласвала съм се по таланта на Марта Петкова и понякога, почти неосъзнато, съм мечтала да бъда като нея – не на сцена, не като примабалерина, а просто да танцувам.
Да започна балет на 27, за някои звучи абсурдно. Свикнах да отговарям шеговито, че ме е ударила кризата на средната възраст. Но истината е, че намерих време за нещо, което отлагах прекалено дълго. А според Лин дори е възможно да станеш професионален танцьор, ако започнеш да тренираш на 30 – стига да се отдадеш изцяло. „Трябва да се отърсиш от мисълта, че си на 30, че някой ще ти казва какво да правиш, и да започнеш да гледаш със съзнанието на дете. Важно е и у нас да се знае, че човек може да се занимава с балет на всякаква възраст: от 15 до 115, ако е имал късмета да доживее – казва тя. – В Лондон например има Silver Swans, жени над 60, които тренират просто защото обичат балета.“
За тези, които не са готови да се впуснат в класическия балет, студио „БаРеЛИНа“ предлага и кондиционна гимнастика, както и специален клас за хора над 70. „Гимнастиката е вдъхновена от въпроса на моя приятелка какво правят балерините, за да имат такива ръце – разказва Лин. – Програмата е направена така, че не изисква строго присъствие както при балета. Тя е за тези, които харесват това изкуство и им се танцува, но несъвсем. Целта ѝ е да извае балетен тип тяло с услужлива мускулатура.“
Когато опознаваш балета отвътре, започваш да го виждаш по нов начин и отвън, на сцената. Да разчиташ движенията, да се възхищаваш на лекотата, с която се изпълняват трудностите, и да си в пълен шок как изобщо си се захванал с това. Забелязваш несъвършенствата. Съпреживяваш усилието.
Днес вече знам, че никога не е твърде късно, когато става въпрос за собственото ти тяло, за мечтите, които си поставил на пауза. И ако някой ден се върна към детския лексикон, бих написала: „Когато порасна, искам да остана вярна на себе си. И да танцувам!“
