Парите не може да купят щастие (или любов)
Свикнали сме да мислим, че с дебели пачки може да се набави всичко и те са единственото мерило за успех, но това далеч не е така. Да, може да си купим почти всичко, без най-важното – здраве, любов и щастие.
Няма пряка зависимост между богатството и щастието. Удовлетвореността от живота нараства пропорционално на доходите, но до едно определено ниво. Това е състоянието, в което можем да покриваме основните си нужди и да сме спокойни, без да се тревожим, че ще останем без пари. От това ниво нагоре на практика няма значение колко имаме в банката – конкретната сума не оказва влияние върху чувството на задоволство и щастие.
Напротив, богатите хора са много по-податливи на депресия и тревожност. Стремежът към материални придобивки поражда неудовлетвореност. Работохолизмът води до изтощение и прегаряне. А материалистичната нагласа като цяло често вреди на отношенията и любовта. Така се появява и афлуенцата.
Добрата новина е, че обществото започва да се осъзнава и все по-силно се усещат антиконсуматорските настроения. Дауншифтингът* като начин на живот набира скорост и се превръща в глобално движение, което има последователи и у нас (засега предимно чужденци).
Да превключиш на по-ниска предавка
може да се окаже животоспасяващо, а завръщането към простите неща помага за преосмисляне на ценностите и приоритетите.
Застрашава ли ни нас, българите, епидемия от афлуенца? Като цяло по-скоро не. Може би е въпрос на национални особености и народопсихология. Въпреки митовете за пословичното трудолюбие на българина хората у нас, които се преработват, не са чак толкова много. ..
Ако все пак се разпознаете някъде в този текст, значи е време да спрете и да си поемете въздух. Прегарянето е мъчително състояние, а не си струва да печелите пари само за да ги пръснете по терапевти. Нито пък да нямате свободно време, в което да ги похарчите, или близки хора, с които да ги споделите. Преразгледайте работния си график, намалете извънредния труд. Оставете време за себе си, за семейството и приятелите. Преди да направите поредната импулсивна покупка, се запитайте дали наистина имате нужда от последния модел… (попълнете по избор). Дайте си сметка кои са наистина важните за вас неща и какво ви определя като човек. Защото вие сте това, което мислите, чувствате и в което вярвате. Не това, което притежавате.
*Дауншифтинг – социално движение (от англ. downshifting) в развитите страни, в което хора съзнателно и доброволно се отказват от стандарта си на живот, за да намалят темпото и да заживеят по-спокойно; да консумират и да притежават по-малко.
Психотерапевтът Анна Димова:
Консумацията замества липсваща комуникация
Анна, плачат ли богатите? Според специалистите парите може да се окажат вредни за психичното здраве и да провокират състояния като депресия и тревожност. Защо се получава така?
Парите сами по себе си няма как да бъдат нито вредни, нито полезни – те са просто приет от цивилизацията ни символичен начин за остойностяване на човешкия труд и средство за размяна на блага. Парите, изкарани от моя труд, разменям за продукта от твоя труд.
На територията на психичното парите са също символ, само че на други неща. Най-първичната и универсална човешка потребност е нуждата от свързване и близост – нуждата от любов. Някой да ни забелязва, да ни приема в цялата ни противоречива сложност, да ни цени, да ни докосва, да ни обича и да приема нашата обич – всички без изключение искаме това! За да можем да се свързваме обаче, трябва да сме се научили да различаваме „аз” от „ти”, да понасяме болката от различията ни и собствените ни вътрешни сенки. И да умеем да изпитваме вина и благодарност – огромни постижения на зрялата психика, без които любовта не е възможна.
Когато поради някаква причина се провалим в тази тежка задача, в нас зейва бездна, вакуум, който лесно се запълва от имитации на онова, което ни липсва. Всичко може да поеме функцията на заместител – храна, алкохол, наркотици, висок статус и всичко, което го символизира, включително пари и притежания. Но имитацията никога не може да засити тъкмо защото е имитация – и ни обрича на неутолим отчаян глад!
Какво е афлуенца – реално психично заболяване, симптом на болно общество или и двете?
Това е нов термин. В интернет открих, че е „съчетание от работохолизъм, шопинг мания, социално претоварване, упорит стремеж към скъпи вещи в големи количества”, тоест описание на състоянието на модерен градски консуматор, който трескаво запълва вътрешната си празнота с потребителска хиперактивност. Не намерих обаче нито една сериозна публикация, а в МКБ-10 (Международна класификация на болестите, 10-а ревизия) такава диагноза няма. Възможно е да я включат в следващата ревизия, но дотогава приемам, че е по-скоро художествено понятие, което описва културен феномен.
Застрашени ли сме в България от „епидемия“ на афлуенца, или този проблем засяга основно западния свят?
Консуматорството е класически продукт на модерния свят – в по-традиционните общности то не може да процъфти с чак такава мощ. Онези апокалиптични сцени по време на „Черния петък” – полудяла тълпа, която те прегазва заради евтин телевизор, са емблема на големите столици, а не на малките селца.
Разбира се, това разделение е доста условно, но като цяло многолюдните градове са по-застрашени от всички проблеми на модерността, свързани с по-индивидуалистичната култура, по-слабите семейни връзки, по-силния натиск за „успешност” и съответно по-високата тревожност, анонимността, самотата, както и, разбира се, по-високия финансов стандарт.
В този смисъл смятам, че разделението не е Запад/Изток, а по-скоро голям град/провинция. Ние по инерция слагаме знак на равенство между Западна Европа и нейните мегаполиси, което е голямо недоразумение – в Европа, както и навсякъде другаде, огромна част от хората живеят в малки тихи провинции, където съществуването им има съвсем друг ритъм и логика.
Същото е и в България. Единствената съществена разлика е, че тук все още битува схващането, че „истинският живот” е в столицата, докато думата „провинция” има презрителен оттенък. В Европа е обратното – там бавният и спокоен живот в провинцията е предпочитан от все повече хора и дори смятан за престижен. Никой нормален човек не иска доброволно да живее в хроничен стрес, задръствания и блъскане по магазините! Мисля, че тази тенденция постепенно пуска корени и в България.
Можем ли да се предпазим от „прегаряне” и как?
Консумацията винаги замества липсваща комуникация! В този смисъл зад всяка безконтролна консумация стои разкъсана връзка с нещо или някого, на което или когото обектът на консумация се явява заместител. И обратно – във всяка здрава връзка има доза въздържание, защото липсва онзи хищен, безнадежден глад, породен от продължителното „хранене” със заместители.
С други думи, трябва да сме по-грижовни и емоционално щедри към хората около нас и отношенията ни с тях. Да ги забелязваме, да общуваме, да не си пестим прегръдките и всеки дребен жест на обич. Но не като „терапия” срещу прегаряне, а просто защото това е единственото наистина важно нещо.
