Какво може да видите и да прочетете във фототипното издание „Полувековна България“ (изд. „Колибри”), посветено на 100-годишнината от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов
Както пише в предговора проф. Милена Кирова, „Двайсетте години на XX век са мрачно и объркано време в българската история. Озовало се насред тежка икономическа и политическа криза, мъчещо се да надживее катастрофата на
дълго лелеяния идеал за национално обединение в етнически граници, обществото има нужда от духовни опори. Само че културата също е в криза. Нейното развитие се случва като разпилян и центробежен процес: в отделни проблясъци и различни посоки, което по-скоро засилва усещането за хаос. Не се чуват авторитетни успокоителни гласове, липсват фигури, които биха успели да постигнат единно съгласие и да посочат пътя напред. А най-много липсва силната бащинска фигура на един Народен поет, на Патриарх, който би успял да плаче с едната, да се
гневи с другата, да укорява третата част на българския народ. Липсва, най-кратко казано, Вазов, умрял сякаш по символичен начин с края на онази епоха, която пазеше и отхранваше възрожденските копнежи по здраво и силно Отечество.“
Сборникът „Полувековна България“ излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано. Днес, над 90 години по-късно, фототипното издание е посветено на 100-годишнината от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов.
По думите на проф. Кирова днес, 92 години след публикуването на сборника, книжният ни пазар изобилства с всякакви енциклопедични издания: едни върху историята, други върху географията, трети върху културното наследство на България. Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване може да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело. „И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена вече на зряла възраст извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане. След като усилията ѝ се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин. Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва.“
