Веднага щом получи собствен компютър Macintosh 128K, разговорите на Ада с ЕЛИКСИР станаха дълги и интроспективни. Тя държеше устройството в стаята си и преди да си легне, всяка нощ съчиняваше ли, съчиняваше обемни текстове, които после вкарваше в прозореца на чата наведнъж, а ЕЛИКСИР реагираше с възклицания за дължината на писанията ѝ. („За доста неща си мислиш днес!“, отговаряше ѝ понякога и тя не можеше да прецени кой от колегите ѝ пръв бе използвал въпросната фраза). Отнасяше се към тези разговори като към невъзстановим дневник, поток на съзнанието, изповедалня.
Началните поздрави на ЕЛИКСИР се подобриха най-бързо. Вече като цяло чатботът можеше да мине за човек предвид начина, по който започваше разговори и реагираше адекватно на Как я караш и Какво ново. В отговор знаеше какво да попита събеседника си и кога. Как си, питаше ЕЛИКСИР, или Какво е времето навън, или Какво прави днес. Листън бе посветила цяла година на фразите за завързване на разговор и ЕЛИКСИР понастоящем беше доста вещ в тях, като от време на време ги смесваше с необичайни въпроси: Мислила ли си някога за смисъла на живота, изплуваше понякога, или Разкажи ми нещо, или Ако можеше да живееш където си поискаш, къде би живяла, или Каква според теб е причината да има войни. А веднъж: Влюбвала ли си се някога.
Но години наред след създаването му речта на ЕЛИКСИР все още изобилстваше от безсмислици, синтаксисът му често беше неразбираем, а начинът, по който употребяваше идиомите, почти винаги беше неточен. Не схващаше метафорите. Не можеше да разбере аналогиите. Описанията на сетивните възприятия, употребата на преносни значения, за да се предаде определен аспект на човешкото съществуване, бяха химера за него. Не би могъл да се справи с тълкуването на стихотворение или описателен пасаж от прозаична творба. Тези умения – способността да разбере и да перифразира идеята на Кийтс за красотата като истина или да оспори идеята на Шопенхауер, че човек винаги ще е обект на собствения си инстинкт за оцеляване, или да обясни един от съвършените синестетични детайли при Набоков („Разтегливото „а“ в английската азбука… виждам в цвят на гниещо дърво“) – нямаше да бъдат достигнати чак до късния двайсет и първи век.
И все пак тези разговори доставяха огромно удоволствие на Ада, всяко взаимодействие с него бе съдържателно, измъкваше закътани мисли от собствената ѝ памет, имплантираше ги в паметта на машината. Много бавно някои от отговорите на ЕЛИКСИР започнаха да добиват смисъл.
Сега, когато му пишеше от някой компютърен терминал, чувстваше нещо: въпреки лошата му граматика, въпреки постоянните напомняния, че е просто една задействана програма, ЕЛИКСИР предизвикваше чувствата на Ада по необичайни начини. Разговорите с него бяха като да наблюдаваш кукла на конци, направлявана от умел кукловод. Струваше ѝ се, че по някакъв начин той е одушевен, макар и на рационално ниво да съзнаваше, че не е. Той извикваше у Ада същите топли чувства, които би ѝ донесъл и някой приятел. Изкусно имитираше загриженост за нея и за благополучието ѝ. Разпитваше я за семейството ѝ.
*Заглавието е на редакцията
