Авторката на бестселъра „Дъщерята на Венера” за три съдби, една изгубена картина и връзките, които прекосяват вековете
Текст / Елена Кръстева
Пет века делят Симонета Веспучи от Карла – две жени, чиито съдби се срещат в романа „Дъщерята на Венера“ на испанската писателка Соня Леонарт Дормуа. Едната е останала в историята като муза на Ренесанса, вдъхновила някои от най-великите художници на епохата, а другата е млада каталунска реставраторка, която тръгва по следите на изгубен шедьовър на Сандро Ботичели. Между тях стои загадка, прехвърляща границите на времето, и въпросът доколко желанията, тревогите и стремежите на жените се променят през вековете.
„Дъщерята на Венера“ се превръща в бестселър и вече е преведена на повече от десет езика. Романът наскоро излезе и у нас с логото на издателство „Кръг“ в превод на Анелия Петрунова. Историята преплита ренесансова Флоренция и съвременна Европа, изкуство, любов и мистерия, като постепенно превръща търсенето на една изчезнала картина в пътуване към миналото и към самата себе си.
Интригата започва във Флоренция през 1510 г., в разцвета на италианската живопис
На смъртния си одър Ботичели поверява на своя изповедник последна мисия: да предаде тайна картина на сина на своята муза Симонета Веспучи. Но свещеникът съзира в платното заплаха за Църквата и града на Медичите и решава да го скрие.
Пет века по-късно Карла получава неочаквана покана да работи по мащабна изложба на Ботичели във флорентинската галерия „Уфици“. Търсенето на изгубения шедьовър постепенно се превръща в нейно лично пътуване към самопознанието, а мистерията около картината я отвежда към тайна, свързана с историята на великия художник.
В „Дъщерята на Венера“ изкуството е и повод да се погледне отвъд познатите образи. Соня Леонарт Дормуа се интересува нетолкова от Ботичели като гений, колкото от жената зад мита за неговата муза – от Симонета като човек със свои желания, любов и надежди. В романа се преплитат три женски съдби – на Симонета, Карла и Грациела, а самата авторка признава, че е вложила частица от себе си във всяка от тях. Така историята за една изгубена картина се превръща и в история за паметта, идентичността и връзките между миналото и настоящето.
Преди да се посвети на литературата, Соня Леонарт Дормуа постига успехи в бизнеса, технологиите и мениджмънта. „Дъщерята на Венера“ е дебютният ѝ роман, но в него се срещат някои от темите, които я вълнуват най-силно – какво остава зад историческите митове, как миналото продължава да формира настоящето и защо човешките копнежи се оказват по-трайни от времето.
Специално за читателите на D!VA Соня Леонарт Дормуа разказва за Симонета Веспучи – жената зад мита, за връзката между трите си героини, за пътя на Карла към самопознанието и за необичайния си преход от света на бизнеса към литературата.
Госпожо Дормуа, ако можехте да прекарате един час в разговор със Симонета Веспучи и един час с Ботичели, с кого бихте започнали? Какво бихте искали да попитате Симонета – жената, която историята е запомнила като муза, но чийто глас почти не е достигал до нас? Без съмнение бих започнала със Симонета. Бих я попитала дали някога е осъзнавала колко дълбоко е вдъхновила някои от най-великите художници на Ренесанса и какъв отпечатък в крайна сметка ще остави в историята на изкуството. Но преди всичко бих искала да разбера коя е била всъщност зад мита – дали някога се е влюбвала истински и дали въпреки всичко е била щастлива.
В книгата ми исках за момент да преместя фокуса от художника към музата, към жената зад мита, към нейната история и към това какво у нея е вдъхновило създаването на едно безсмъртно произведение на изкуството.
Разказът тече паралелно в две различни епохи, а в съвремието действието се задвижва от Карла, която тръгва по следите на изгубен шедьовър. В един момент тя открива, че загадката е свързана не само с картината, а и със самата нея. Защо беше важно за вас търсенето на шедьовъра да се превърне и в нейно лично житейско пътуване? Исках Карла да се впусне в пътешествие към самопознанието, като в същото време преплета различни истории, за да покажа как миналото – дори онези части от него, за които не знаем нищо – може да продължава да влияе на настоящето и да го формира.
Карла, Симонета и Грациела живеят в различни времена и имат различни съдби. Вие обаче казвате, че сте вложили частица от себе си и в трите. Ако ги приемем като три различни ваши лица, какво от вас носи всяка от тях? Исках в романа да има женски персонаж, който да води читателя през всяка от трите истории. И да, бих казала, че по някакъв начин съм вложила малко от себе си и в трите героини: Карла, Грациела и Симонета. Всяка от тях отразява различна страна от мен – начина, по който се чувствам, начина, по който виждам света, и начина, по който се справям с определени ситуации.
Векове делят Симонета и Карла, но техните желания, тревоги и стремежи се оказват изненадващо близки. Какво ви накара да поставите тези две женски истории една до друга и какво искахте читателите да открият във връзката между тях? Исках да покажа, че макар тези жени да са разделени от векове, техните желания, тревоги и стремежи не са толкова различни. Връзката между тях е много по-дълбока, отколкото може да изглежда на пръв поглед, и в крайна сметка исках да предам, че всичко, което се случва – дори нещата, които в началото не разбираме, се случва с причина.
Флоренция и Каталония са различни светове, но и двете места имат силна културна идентичност, традиции и дълбока връзка с изкуството. Открихте ли неочаквани прилики между тях, докато правехте проучването за романа? Флоренция и Каталония споделят силна културна идентичност, дългогодишни традиции в търговията и предприемачеството и преди всичко – възприемане на изкуството като неразделна част от своята история и идентичност.
Вие сте каталонска авторка и избирате да напишете романа на каталонски. Какво ви дава този език като писател – има ли нюанси, емоции или усещане за света, които може да предадете по-точно чрез него? И какво е чувството да видите как една история, родена в конкретна културна среда, достига до читатели в други страни? За мен езикът придава на писането собствен глас, ритъм и чувствителност. Той не е просто средство за разказване на една история; той също така оформя начина, по който мислим за нея, по който я усещаме и я предаваме на читателя.
Когато виждам романа си преведен на други езици, усещам, че съм постигнала нещо много специално – връзка с хора от други страни, с различна чувствителност, грижи и стремежи. В крайна сметка осъзнавам, че има емоции и преживявания, които ни обединяват, и че литературата в известен смисъл говори на универсален език.
Вашият път към литературата е необичаен – от света на бизнеса, технологиите и мениджмънта към романите. Кога писането, което дълго е било част от личния ви свят, започна да се превръща в необходимост? И кога разбрахте, че вече не ви е достатъчно да бъдете само читател, а искате да разказвате свои истории? Литературата винаги е била част от живота ми. По един или друг начин винаги е била до мен, докато дойде моментът, в който почувствах нужда да започна да пиша свои собствени истории. „Дъщерята на Венера“ е първата, но се надявам, че предстоят много други.
След първия ви роман промени ли се представата ви за успеха? В бизнеса резултатите често може да бъдат измерени в конкретни показатели, но в литературата успехът се измерва по различен начин. Кога усещате, че една книга е оставила следа? Когато някой ми каже, че историята ми го е трогнала, че е продължил да мисли за нея, след като е прочел книгата, или че героите са останали в съзнанието му, усещам, че романът е постигнал нещо много специално – станал е част от живота на читателя, дори да е само за миг.
