Имат ли нещо общо младият и слабо известен Ален Делон от 1960-а, току-що признатият в Холивуд в самия край на 90-те Мат Деймън и нашумелият Боян Арсов през 2025-а? Да, имат, свързва ги Том Рипли, най-популярният убиец от романите на световната писателка Патриша Хайсмит
Фотография / Фелия Барух
В спектакъла „Швейцария“ Боян Арсов на свой ред чудесно се превъплъщава в христоматийното зло и умело се плъзга по опасно тънкия лед на психотрилъра. Че му е кеф да играе адвокат на дявола, се разбра още от неговия Луцифер – едноименния му моноспектакъл в Сатирата, в който е толкова атрактивен, музикален, пластичен и перверзно-секси, колкото и драматичен. Пиперливият текст на Хосе Варлета му е по интелектуална мярка. Актьорът материализира идеята на драматурга, че на святото може да се намигне, а несвятото е органична необходимост в порочния свят. Луцифер на Боян е забавен кабаретен негодник, който припомня, че вкусът на реалния живот е горчиво-сладък и че истините се откриват по ръба на острието. Затова обаче много от репликите в представлението не са за целомъдрени уши. Затова то е и в Хепи бара на Сатирата – Боян го играе на сантиметри от зрителите, няма опция за грешки, нито възможност „да се направи“, там всичко се забелязва, фалшът би бил пагубен. 90 минути се раздава на макс
във вулкана на актьорската шизофрения
– от „Лили Марлен“ през Едит Пиаф и „Кабаре“ до Мадона и „Живея сам“ на „Куин“. Мигновено и мълниеносно се преобразява – също като Том Рипли, всеки мускул на тялото, всеки нюанс в тембъра следват завоите в ролята.
Боян Арсов играе на няколко сцени, режисира, съосновател е на частния театър „Зонг”, притежател е на „Икар” за образа на Сехизмундо от „Животът е сън” на Калдерон де ла Барка, има докторантура от НАТФИЗ. Снима в сериали, реклами и в студентски клипове. Най-новата му роля е на Младия в „Когато розите танцуват” – легендарната пиеса на Валери Петров, чиято премиера беше преди броени дни в Сатирата в трактовка на Николай Урумов
„Опитвам се да изследвам границите, в които тялото продължава мисълта или емоцията, и обратното. Душата пък е неразделно свързана с него“, казва Боян Арсов. В „Луцифер“ е „букет пелин от богохулство“, необходимият грешник, виновникът за всичко лошо. Не са много момчетата в българския театър, които като Боян могат да се справят със сложната философия в „Луцифер“ и дебата в пиесата: какво би станало, ако Ева не беше яла от забранения плод, ако змията не съществуваше в рая, ако дяволът си беше взел почивен ден, как щяхме да измерваме грехове и добродетели, докъде щеше да стигне цивилизацията… Все теми и на неговия Сехизмундо от „Животът е сън“ на Калдерон де ла Барка, където пък наистина беше неузнаваем като принца от бароковата приказка за свободата извън диктата на съдбата.
В „Луцифер”, един от хитовете в Хепи бара на Сатирата, актьорът се развихря на пълни обороти, пее и танцува в стила на класическото уан мен шоу
Хамелеонството е в кръвта му, подгрято от работохолизма, без който не би се справил. Във „Вино от глухарчета“ по Рей Бредбъри в Младежкия театър – история за страховете, за дуела между мрака и светлината, старостта и младостта, умния и глупавия, той е съвършеното дете. В прекрасната постановка на Катя Петрова за радостта от живота Боян доказва, че с лекота става съавтор на режисьора, а това е от най-ценните му дарби. В „Бебе на борда“ на Василена Радева в Народния е психеделичният псевдородител Джон, който ту се обича, ту се мрази със съпругата си, а двамата се държат като откачалки, започнат ли да коментират пола на отрочето си. Звучи малко като в американски ситком, но е социална сатира за семейство, което отглежда детето си в неблагоприятна среда, за предизвикателствата около неговото възпитание от дома и училището до държавните институции и обществото. В „Ромео и Жулиета“ е готиният,
палав, остроумен и биещ се до смърт Меркуцио
Гротесково комичен е във „Влюбеният Шекспир“ на Сатирата като надутия лорд Уесекс, познат ни от живописния персонаж на Колин Фърт в кинохита на Джон Мадън с цяла сюрия звезди. В Оперетата пък участва в мюзикъла „Целуни ме, Кейт“.
На Боян винаги му е по-интересно да е краен, провокацията да е по-яростна, мизата да се вдига. Категоричен е, че знаковите артисти в различните жанрове изначално са готови за флирт с риска. „Това е професията – да въздействаме емоционално и психологически на зрителите, като често е необходимо да им представяме полюсите“, коментира Арсов, който е възпитан от няколко забележителни жреци на Мелпомена. Първият му учител по театър е Венцислав Кисьов, в детската му школа започва да усеща магията. Събират се всяка събота и неделя, работят различни текстове, откъси от пиеси, танцуват. Венцислав Кисьов приема тийнейджърите напълно равностойно, отнася се с тях с голямо внимание и с любопитство, позволява им сами да открият правилния тон. Но когато всичко това приключва, Боян се мести в читалището „Славянска беседа“. Сцената постепенно става за момчето място, където задръжките падат и артистът въвлича себе си и публиката в търсене на отговори. Неслучайно той обича заедността в театъра. „Винаги съм искал да се занимавам с театър и съм благодарен, че мога да го правя. Изкуството открай време беше сред интересите на моето семейство. От малък бях омагьосан от актьорите и мечтаех да стана като тях. Виждах ги в живота и по телевизията, а след това ме смайваха, променяйки се в роля.“
Боян от раз влиза в класа на Снежина Танковска
в НАТФИЗ. Изключителната интелектуалка, която почина без време, е най-големият ментор по пътя му, уроците ѝ остават най-важните и най-смислените. Срещите му с нея са безпрецедентни. Благодарение на тях Боян открива различни гледни точки и перспективи, тя е преподавател и педагог, който се появява само веднъж в живота. Студентите ѝ разбират, че единственото състезание в професията е със себе си, че има място за всеки, ако си го заслужи и работи последователно и посветено, че комфортната зона за актьора е опасна територия, и всяко пространство трябва да бъде изследвано, тъй като първата идея невинаги е най-плодотворна. „Снежина ни показа как се търси необичайното, шокиращото в персонажа, ситуацията, текстът. Театърът не е като живота. Той е животът и още много повече. Тя много ми липсва.“
Сред спомените, свързани със Снежина Танковска, са и двете пътувания до Азия. Тя води класа им на престижни студентски фестивали в Шанхай и Пекин. Общуват с връстници и колеги от различни държави, гледат постановките им, включват се в ателиета и уъркшопи. Не пропускат да потънат в китайската култура и история, да опитат от деликатесите по малките улици на Пекин, над които се носят аромати, някои приятни, други съвсем не. Първите дни Боян яде само китайски спагети със зеленчуци (мие) в столовата на тяхната академия, докато най-сетне не откриват заведение с по-европейска кухня, въпреки че подправките и сосовете навсякъде променят вкуса дори на най-традиционната пържола.
