Актрисата, която изигра майката на злото в „Мамник”, иска всеки път, когато я гледат, зрителите да се питат коя е тая актриса
Фотография / Адриана Янкулова-Чапкънова, Тихомир Христов
Една роля само в един епизод на телевизионния сериал „Мамник“ накара всички – и които са го гледали и харесвали, и такива, които не са, да заговорят за Надя Дердерян. Актрисата така убедително изгради образа на Величка, която по-късно се представя като Венета, създала Мамника, че от епизодичен го превърна в основен. И предизвика интерес към своята особа и кариера от почти две десетилетия.
Пътят към актьорството на родената в Троян Надя започва през 2002 г. в Нов български университет при проф. Цветана Манева и проф. Васил Димитров. След това продължава в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където през 2008 г. завършва „Актьорство за драматичен театър“ в класа на проф. Снежина Танковска. През 2010 г. Надя защитава магистърска степен по спортна журналистика в Националната спортна академия „Васил Левски“. Причината е доста прагматична – в момент, когато не е сигурна дали ще успее да се издържа само от актьорската професия, тя решава да има „резервен план“.
Като при повечето актьори първата любов е театърът. Играе в Драматичния театър в Ловеч. Следват участия на различни софийски сцени, сред които „Сълза и смях“, Сатиричния театър и Театър 199. Днес е част от трупата на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Плевен. Театърът е константа в кариерата ѝ. Дава ѝ възможност да преминава през различни жанрове и характери – от класически текстове до съвременна драматургия. Сред по-новите ѝ участия са в постановките „Пукнатини“, „Тартюф“, „Договор“, „Танцът Делхи“ и „Обич за обич“. Именно на сцената Надя изгражда онова качество, което по-късно телевизионната публика започва да забелязва – способността да се превръща в съвсем различен човек.
Екранните ѝ превъплъщения са в телевизионните сериали „Дяволското гърло“ и „Откраднат живот“, но екранизацията по романа на Васил Попов превръща Дердерян в едно от най-обсъжданите лица на българския телевизионен сезон.
Величка е образ, който не може да бъде поставен в категорията „добър“ или „лош“. Тя е едновременно плашеща, трагична и човешка. Дори самата Надя в нашия разговор не я определя просто като злодей. Според нея зад действията на героинята стоят сериозни натрупвания, които я довеждат до крайното състояние, в което тя погубва най-милото си. Именно това прави ролята толкова интересна – чудовищното поведение не е представено като еднопластова злост, а като резултат от дълъг процес.
За Дердерян ролята е била и истинско актьорско предизвикателство. Тя трябва да работи с диалект, да изгради персонаж, който принадлежи на конкретна среда и епоха, а за една от сцените се научава да плете на една кука. Самата тя описва ролята като рядка възможност за толкова ярък и широкоспектърен персонаж. И не като финал на дългото чакане, а като начало на нов етап в актьорската ѝ кариера.
Извън сцената Надя е съпруга и майка. Съпруга е на режисьора Васил Василев, директор на Народния театър „Иван Вазов“, като семейството им съчетава професионални ангажименти, театър и доста сложна логистика.
С Надя Дердерян разговаряме за сериала, разбира се, за предизвикателството да създадеш убедителен персонаж, за моментите на съмнение, за цената на смелостта да бъдеш различен и за онова особено усещане, когато една роля започне да живее свой собствен живот. За мечтите, личните уроци, хората, които я вдъхновяват, и въпроса какво остава от актьора, когато прожекторите угаснат.
Вече близо две десетилетия си на сцена, но именно „Мамник“ те направи разпознаваема за широката публика. Как приемаш този силен пробив? С благодарност и радост. Не се главозамайвам. Вървя си по пътя, който ми е начертан, и вярвам, че има причина точно сега да „пробия“.
Смяташ ли, че успехът идва, когато човек престане да го преследва? Смятам, че няма универсална формула. Ако приемем, че мерилото за успял в нашата професия е да си известен на широката аудитория, то в световен мащаб е пълно с примери за хора – не само артисти и актьори, които са пробили или са станали разпознаваеми в по-късна възраст. А някои дори и след смъртта си. За едни това се случва на 12, за други на 20, а за трети като мен след 40.
Кое е по-трудно – театърът или камерата? Театърът не може да се сравни с нищо. Този обмен на енергии между актьори и зрители е неописуем. Не можеш да върнеш и да го изиграеш по-добре, ако нещо не се получи. Тук и сега трябва да си на 100%. Докато пред камера може и 20 дубъла да направиш, докато чуеш от режисьора: „Това е. Имаме го.“
Какво най-често остава неразбрано за професията на актьора? Много хора смятат, че научаването на текста наизуст е най-сложната част от професията. И че като цяло нашата работа е една безкрайна веселба. Голяма заблуда.
Как се справяш със съмненията в себе си? Кой каза, че се справям? Те си ме съпътстват почти ежедневно. Във всяка нова роля, която започвам да градя от нулата. Важното е тези съмнения да не вземат превес, а да бъдат преодолявани в процеса.
След излъчването на епизода с твоята героиня зрителите започнаха да говорят много за изпълнението ти. Как преживя тази внезапна вълна от внимание? Знаех, че епизодът ще е емоционален, разбира се, но изобщо не очаквах това внимание и положителните коментари в социалните мрежи към мен. Обикновено там се лее жлъч и се раздават присъди на кило. Приятно е трудът ти да е оценен и масово, не само от специалисти.
Какво те привлече най-силно в образа на Венета/Величка? Сложността на персонажа. Величка е многопластов образ. Самият Васил Попов така я е написал в романа, че ти няма как като зрител или читател просто да я намразиш или да я заклеймиш. Ти ѝ съчувстваш, донякъде я оправдаваш дори.
