Разкажи ми за любимата ми твоя песен от младостта – за белите маратонки. За някоя твоя любов ли е?
Каква любов? Нищо подобно. Тя е актьорска шега. С Камен Донев бяхме в един клас. А аз в почивките от репетициите – постоянно с китарата. Той ме попита дали знам песента за белите маратонки, щом съм от Стара Загора. Аз я знаех от бригадите, защото и бригадирски фолклор сме свирили, но не бях обръщал много внимание на тази песен. И на шега я направихме. После на всяко парти искаха да пеем за белите маратонки. И ние я пеехме.
Отиваме на едно турне във Виена с дипломния ни спектакъл „Черна дупка“ – беше много хубава, култова постановка. Играхме я в Дом Витгенщайн и на връщане – в един малък автобус през целия път, през всички граници, 20 часа пътуване от Австрия дотук, изморени, и в Сърбия всички извикаха: „Стефане, Камене, дайте белите маратонки, да минава времето по-бързо!“ Ние на задната седалка, без китара, той с гребенче с целофан – Камен е цар на това, а аз с връзка ключове започваме някъде между 30-40 куплета, които си измисляме на момента. Всички се смеят до сълзи и така до сръбско-българската граница.
Тогава имаше онова предаване „Ку-ку“, чието основно ядро бяхме хора от НАТФИЗ и ние покрай тях. Предложиха ми да продуцират албум. Реших да не се правя на интересен, ами да взема да запиша песента и да видя какво ще стане. Оттам нататък нещата се случиха, но аз имах дълги години проблем с това. Мислех си, че е някаква шега, а тя стана като знакова за мен. И аз ревнувах, буквално, че никой не обръща внимание на другите ми неща, които за мен бяха някак по-сериозни. Имах претенциите да имам сериозен музикален път паралелно с актьорския. А тази песен хвърляше огромна, друга светлина някак си.
Кой е най-успешния ти албум според теб?
„Към“. Но „10 1/5“ може би го надхвърля – просто е друго поколение, други хора. „Към“ беше за хора на нашата възраст и тийнейджъри. Сега тези пораснали тийнейджъри водят децата си на концерти. Като запеем песни от „Към“, майките и татковците пригласят, като запеем от „10 1/5“, децата започват. И е много приятно.
Театралната музика какво ти дава? Продължаваш ли да пишеш?
Това е като лаборатория – отключваш една зала и започваш да експериментираш. Всичко е позволено. Свобода да правиш неща, които не може да правиш в поп и рок музиката, защото има някакви норми и правила. Свободата много ме вдъхновява.
Как пишеш музика?
С ноти. Имам си няколко диктофона. Записвам си нещата, които ми хрумват постоянно. Ако нямам диктофон, имам едно тефтерче, на което нотирам. Познанията ми са достатъчни, за да мога да комуникирам с професионални музиканти, но недостатъчни да мога аз сам например да направя оркестрация или партитура. Но си има хора и за това.
В този период кое е приоритет за теб?
В прекрасен момент сме с групата. Зная, че трябва да пуснем нова песен и да започнем да мислим нов албум, но се появи операта. И сега тя стана приоритетна.
Коя опера?
„Евита“. Получих покана от Пловдивската опера да пея партията на Че. Една кратка предистория: миналата година направихме отново със симфоничния оркестър на операта национално турне, което се казваше „По-полека Симфони“. Това е най-хубавото нещо, което ми се беше случвало досега. Изпълнявахме 18 наши песни със симфоничен оркестър. Приказка, която не може да се опише с думи. И кое беше интересното? Като се събрахме да обсъдим идеята, направо казах на директора Нина Найденова: „Да го направим малко по-различно. Гледал съм сто хиляди концерна на рок група с оркестър отзад. Нека този път оркестърът да е водещ. Нека това да е симфонично произведение, а групата да е като допълнение.“ Петър Керкелов – млад композитор, завършил в Амстердам, направи оркестрациите и беше много щастлив. Той облече в симфония песните ни. Финалът бяха два концерта в Народния театър преди Коледа. Прегърнахме се и вътрешно си помислих, че това е приказка, която няма да се повтори. Но се оказа, че приказката продължава. Този януари ми се обади Нина и ми предложи ролята на Че в „Евита“ – операта на Ендрю Лойд Уебър. Чисто нов проект, с много рокендрол в нея.
Въобще не знаех с какво се захващам, но смело се включих. Оказа се нещо могъщо – по 12 часа репетиции на ден. Разучаване, къртовски каторжен труд с диригента Константин Добройков и режисьор Нина Найденова. Наскоро излезе премиерата. Вече направихме 2 спектакъла. Огромно сценично произведение. 160 души са въвлечени. Нещо много красиво.
Ти си завършеният артист. Рисуваш ли?
Слава Богу, не. Но на стари години си представям – шегувам се, защото никога не си правя планове. Като се свърши цялата тая еуфория, ще отида някъде на село, ще отглеждам лозя и ще правя вино. Ще седя и може да взема да рисувам по платна, да се упражнявам. И да гледам градина с домати, животни. Много съм свързан със земята. И тогава може би ще експериментирам върху платна с бои, с пръсти и с вино.
Суетен ли си?
Честният отговор е да, защото всеки актьор е суетен по някакъв начин, но много по-малко, отколкото преди години.
Обичаш ли самотата?
Като малък бях много интровертен, но цялото това нещо с актьорството ми помогна да съм по-комуникативен. По природа бях доста затворен. Ако се занимавах с по-самотно изкуство като поезия или рисуване, сигурно щях да се чувствам комфортно. Но срещите с хората също са много вълнуващи. Когато имам творчески период, задължително се отделям.
Какво е славата за теб?
Не ми е комфортно. Обичам да съм анонимен. Да тръгна и да наблюдавам аз. Всеки творец обича да наблюдава, за да възприема нови неща, които да го вдъхновяват. А когато ти се чувстваш наблюдаван – не е комфортно. Затова и много рядко общувам с медии и телевизии. Спазвам хигиена. Правя го от време на време – от уважение към това, което си направил, и хората, с които си работил – да го споделиш. Добре, че има тези социални медии сега – те ти спестяват много, защото е нещо лично, без да му се натрапваш в дома от телевизора. Заповядай и ако искаш – прочети. И повече наблягам на това, защото е по-интимно.
