Славата не е за мен. Обичам да съм анонимен. Да тръгна и да наблюдавам аз. Всеки творец обича да наблюдава, за да възприема нови неща, които да го вдъхновяват, казва талантливият музикант в интервю за DIVA! от юни 2019 г.
Актьор, композитор, автор и изпълнител на песни, филмов режисьор. Създател и обединител на митичната група „Обичайните заподозрени”. Момчето с шапка и бели маратонки, тръгнало от старозагорската гара, за да стигне върховете в изкуството. Или просто Стефан Вълдобрев.
Усмихнат и с кубински каскет (може би от последната му роля на Че от операта „Евита”), Стефан ме чака в една свежа майска утрин под липите на София, за да си поговорим за музиката му, за миналото и бъдещето.
Как се появи името на групата ви „Обичайните заподозрени”?
Има голям спор между нас за това. Беше през 2012 година. Тогава приключи един почти десетгодишен период, в който се бях покрил. Обичам от време на време да изчезвам и тогава бях задълбал в киното и театъра. Пишех много филмова музика, играех в представления и филми, бях се посветил изцяло на това. И цялата тази рокендрол и поп история считах, че е зад гърба ми. Мислех си, че това е много хубава част от моя живот, но е останала назад във времето. И си казвах, че се посвещавам на основната си професия – актьорската работа. Обичах да композирам музика за филми и представления, защото това е съвсем друг тип – симфонична, с различен тип музиканти. Но през 2012-а се появи едно предложение едновременно от „Сикрет сонг фест” и от Мартин Михайлов за клуб „Строежа”. Тогава започна развитието на клубния живот и той търсеше групи, които не са свирили отдавна, отново да се съберат. Мислех си, че никой не ни помни, нито пък слуша такива песни вече. Последният ми албум „Пропаганда, хромозом и силикон” беше излязъл през 2001-ва. Междувременно излезе и една песен за филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Казваше се „Бряг, свят най-зелен”. Тогава представих и Рут Колева за първи път.
Започнахме да се събираме на тези концерти и виждах, че има страхотна ответност в публиката. Съвсем друг тип хора, друго поколение, а знаеха песните. Бях невероятно учуден от този факт и тогава взех решение да пробваме нещо по-голямо. Да пробваме едно клубно минитурне из страната, а не само в София. И да запишем концерта, който беше в „Салон на изкуствата” в НДК. Жоро Тошев го организираше. Та ето тези три събития се случиха в рамките на един месец паралелно. Тогава събрах музикантите и им казах, че положението е „Оркестър без име”. Трябваше ни ново, защото исках да започнем на чисто.
Кой беше първият член на групата?
Иван Лечев. Навремето на наградите „Аскеер” седяхме един до друг – двамата номинирани за музика. Не спечелихме, но създадохме приятелство за цял живот. Това ми е най-голямата награда от тези номинации. Когато получих предложението за участия, се обадих първо на него. И той веднага се съгласи, питайки ме само с кого ще свирим заедно. Аз му изреждам: Стунджи, Еко, Миро, ти и аз, а той откликна: „А, обичайните заподозрени!” Така се появи името ни. В началото ми се струваше леко тромаво, трудно за изговаряне, но после си казах, че наистина това са обичайните заподозрени, защото всеки от тях свири в по десет различни проекта.
Имате голям успех. На какво се дължи – на това, че открихте свободна ниша, или на събирането на такъв висок клас музиканти в един проект?
Нишата е същата, откакто съм започнал да се занимавам с музика. Като автор ми е притеснено да коментирам работата си, но бих се радвал, ако хората се откриват в песните ни. Текстовете и музиката са мои, а аранжиментите са общи. Според мен публиката просто вижда пет пораснали момчета, които много се забавляват, радват се, че са заедно. И това се предава на всички наоколо. Този код на взаимоотношения… той се появи наскоро. Преди бяха колегиални, уважителни, докато тази приятелска и топла атмосфера се появи съвсем наскоро.
Ти ли си човекът оркестър?
Ами да, то е ясно. Но вече въвличам всеки от групата по-смело, защото всеки има своя артистизъм. И аз гледам да го изкарам наяве – малко е режисьорски този прийом. Стремя се това да е територия, където те да се проявят. Те имат свободата и знаят, че нищо не е фиксирано, нищо не е на всяка цена. На концерт никога не правя предварително сет лист – променям всичко в движение. То е като да си сърфист – да се качиш на вълната и да я следваш максимално дълго в движение. Хората виждат тази свобода и това, че всичко се случва пред тях, на момента.
Завършил си НАТФИЗ, кога се обърна към музиката?
Музиката е най-ранното нещо, с което съм се занимавал. От петгодишен свиря на пиано в продължение на осем години. Разбира се, в началото под родителски натиск, както винаги става с децата. След това реших, че пианото ми е скучно, и започнах китара, като си мислех, че ще свиря на електрическа китара, на жици, а то се оказа класическа. Но аз се влюбих в този инструмент, защото беше много красиво. И там отделих няколко години. Първото изкуство, до което съм имал досег, е музиката… и операта пак благодарение на родителите ми. Чак в гимназията реших да е театър, и то защото си мислех, че там е най-лесно. Защото за музиката се изискваше много време и усилия. Прагът ми на внимание е максимум 30 минути, дори в училище ми измисляха някакви начини как по-лесно да уча английския. И така отидох в театъра, защото си мислех, че там ще се съчетаят всички тези неща и ще е много по-лесно. То, разбира се, се оказа толкова трудно, колкото всички останали неща.
Кога бяха първите ти опити като композитор? И откъде събра смелост да изкажеш своята поезия, озвучена от музика?
Първо започнах да пиша поезия в седми клас. Смелостта дойде от нея, защото поезията, която пишех, в началото се прие добре и това ми даде смелост да добавя към нея мелодия. Тогава имаше едно модерно течение – „Поети с китара“. Не ми беше тръпка, но в тази посока вървях. След това вече започнах с първата си ученическа група. Беше много приятно, защото се събирахме на един таван, където си бяхме стоварили инструментите, и приятелите съученици идваха, въртяха се бутилки с коняк, ние си свирехме безкрайно по цели нощи… и така.
