Сюзан Зонтаг – разговор за емпатията и воайорството

Фотография / HBO Max

„В края на краищата да преживееш нещо се отъждествява с това да го заснемеш, а да участваш в обществено събитие все повече се свежда до това да го гледаш на снимка“, пише авторката през 70-те, когато изследва фотографията като културен феномен

Писател, критик, една от най-умните жени, режисьор и творец, Сюзан Зонтаг оставя  следа в литературата и изкуството в средата на XX век и оказва влияние на много, които идват след нея.

Един от най-основополагащите ѝ трудове е сборникът с есета „За фотографията“, който излиза за трети път от издателство „Лист“.

„Днес всичко съществува, за да свърши в снимка“ е толкова повтарян цитат, че почти се е превърнал в клише, а мнозина са забравили в чия глава се е родил.

В шест есета Зонтаг прави критичен анализ на фотографията като изкуство, което има за цел да информира, от една страна, а от друга – да променя естетическите нагласи на обществото. Поставя важни въпроси за моралните и естетическите проблеми, свързани с фотографското изкуство. Според нея снимките са навсякъде около нас и тази „ненаситност на фотографското око“ е променила из основи връзката ни със света. Фотографиите имат силата да шокират, да идеализират или да съблазняват, те пораждат носталгия и служат като място на памет, а може да бъдат използвани и за да ни изобличат или да ни идентифицират. Авторката изследва начините, по които използваме образи, за да постигнем чувство за реалност и контрол върху живота си.

Заявка за световна известност

Сюзан Зонтаг „издава“ първия си труд само на 9 години. Трудно е да се нарече есе или разказ, книга или друго, но го разпространява в цели 20 бройки сред съседските деца, които се превръщат в нейни почитатели. Будна и изключително интелигентна, Зонтаг започва да учи в Калифорнийския университет още на 15 години, а на 17 вече е омъжена. Единственият мъж, с когото има връзка, е младият преподавател социолог Филип Риф, с когото след десетдневно ухажване встъпва в брак, а няколко години по-късно се ражда синът им Дейвид. Макар бракът им официално да трае 8 години, още преди да е приключил, Сюзан се впуска в различни връзки с жени и се запознава с гей общностите в Америка, за да открие, че предпочита жените като романтични партньори.

Бащата на Сюзан и сестра ѝ Джудит – Джак Розенблат, умира внезапно, докато е далеч от семейството си в Китай. По онова време писателката е на пет години. Седем години по-късно майка ѝ се омъжва за капитана от американската армия Нейтън Зонтаг. Момичетата вземат фамилното име на втория си баща, въпреки че той така и не ги осиновява официално. Но както Зонтаг казва години по-късно – тя е щастлива да не изтъква еврейския си произход.

Първата ѝ книга излиза през 1963-та и много от критиците я определят като не най-добрата ѝ работа. С годините писане и преподаване Зонтаг се налага като автор, който се вълнува от теорията на изкуствата и обществените явления. Високата степен на образованост, която получава – след Калифорнийския университет продължава обучението си в Чикагския, след което учи английска литература и философия в Харвард, Оксфорд и Сорбоната, не я превръщат в дървен философ. За много нейни почитатели, предимно жени, тя има страхотно чувство за хумор и пише достъпно за широк кръг читатели.

Лице и душа на бунтарството

„Не би било погрешно да кажем, че хората изпитват натрапчива нужда да фотографират: да превърнат самото преживяване в начин на виждане. В края на краищата да преживееш нещо се отъждествява с това да го заснемеш, а да участваш в обществено събитие все повече се свежда до това да го гледаш на снимка“, отбелязва Зонтаг. Темите на есетата в „За фотографията“ се завъртат около производството, консумацията и влиянието на образите в модерното общество. Писани през 70-те години на XX век, и до днес с тях започва всяко сериозно изследване на фотографията като културен феномен. Проследявайки историята на фотографските изображения, различните концепции и политическите послания зад тях, Зонтаг засяга чувствителни теми с особена актуалност и в съвременния свят. „За фотографията“ е разговор за емпатията при вглеждането в другия и воайорското отношение към света, за ролята на изкуството и гражданското участие, за естетическите и моралните избори, за които носим отговорност.

По времето, когато пише есетата, Зонтаг е лице и душа на бунтарството. Активна участничка в протестите срещу войната във Виетнам, слага подписа си под „Протест срещу данъка върху войната на писателите и редакторите“, с което отказва да плати предложената 10-процентна надбавка за войната във Виетнам. През май 1968 г. посещава Ханой, а след това пише положително за северновиетнамското общество в есето си „Пътуване до Ханой“. Когато през 1989-а иранският аятоллах Хомейни издава фетва срещу Салман Рушди заради романа му „Сатаниски строфи“, Сюзан Зантаг, председател на Американския ПЕН-център, става двигател на писателската солидарност. Няколко години по-късно – по време на обсадата на Сараево, тя поставя в босненската столица „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет. Представлението се играе на свещи, защото в Сараево повече от три години няма електричество.

Болестта като метафора

Темата за смъртта вълнува Сюзан Зонтаг още от края на 70-те години, когато ѝ откриват рак на гърдата. Докторите ѝ дават 6 месеца живот. Но тя успява да открие онколог, който да я подложи на агресивна химиотерапия, и преборва рака. Докато това се случва, пише книгата си „Болестта като метафора“, анализирайки определяните като най-коварни болести на XIX и XX век – рака и туберкулозата. (Баща ѝ умира от туберкулоза, а ракът убива майка ѝ през 1986 г.) Зонтаг разглежда болестта не в нейния физиологичен аспект, а в преносното ѝ използване като метафора, разказвайки личната си история. Години по-късно ѝ откриват рак на матката, който отново успява да пребори. През втората половина на живота си и до самата си смърт е в романтична връзка с фотографката Ани Лейбовиц, с която издават общата книга Women  („Жени“). „Казах, че ще направя снимките на жените само ако Сюзан Зонтаг напише есетата“, казва Лейбовиц в едно от представянията на книгата. Няколко години по-късно Лейбовиц издава албум с фотографии, правени в периода, когато е със Зонтаг. В него са и част от снимките на писателката, направени от партньорката ѝ.

Сюзан Зонтаг е диагностицирана с левкемия, когато е на 70 години. Година по-късно умира независимо от опитите да пребори и това заболяване. Погребана е в Монпарнас във Франция, която тя чувства като своя втора родина.

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
Какво да видите на фестивала за графика и илюстрация FIG.4
Разказва неговият създател Васил Владимиров Ако се чудите какво да посетите през...
Read More
0 replies on “Сюзан Зонтаг – разговор за емпатията и воайорството”