Теодора-Косара Попова: Когато не снимам, снимам в главата си

Преборила се е за номинация за студентски „Оскар“ с над 1100 филма. И за първи път от учредяването на студентските награди на академията през 1972 година български режисьор е номиниран в нея. Запознайте се с Теодора-Косара Попова и нейното филмово танго

Филмът е „Танда“, а Теодора-Косара Попова дори не си помисля, че може да стигне до студентската академия на Оскарите. Тя решава да направи филм, който открай време се върти в главата й – за българското танго общество. Така се случва „Танда“ – филмът, заснет за един ден, без дълга подготовка, но с ясни цели и идеи. А после идва и номинацията за студентски „Оскар“ и нашата среща с Теодора-Косара Попова, която е една от малцината попаднали в светлините и блясъка на Холивуд.

Историята на „Танда“, тангото и любовта към двете

Исках да направя този филм, откакто разбрах, че искам да правя филми. Тангото е част от живота ми от години. Не го възприемам като танц, нито себе си като танцьор. Танго за мен е състояние на духа. Макар мнозина да го определят като „танца на страстта“, това е идея, която буди силна съпротива у  мен. Личното ми усещане е, че тангото е пристан за самотни души. В него има неопределена меланхолия, някаква изначална носталгия към места, на които никога не си бил, към времена, в които никога не си живял. Точно тези усещания  търся и в киното, което гледам и което правя. 

„Танда“ се роди като курсова работа в НАТФИЗ, а се превърна в първия ми допир до истинското кино. Задачата ни беше да заснемем документален филм. Разбира се, реших да се обърна към тема, която познавам добре и чувствам близка. Тангото е именно такава тема. Българското танго общество е малко и всички се познаваме. Организирах  милонга – така се наричат социалните събития, на които се танцува танго, и поканих всички. Тъй като това не е танц със сценичен характер, а със социален (в него няма хореография), всичко се случва тук и сега. Какво по-перфектно за един документален филм!  Оставаше само да го заснемем. Къщата на Мара Белчева е първото място, на което се е танцувало в София. До съвсем скоро там имаше милонга всяка неделя. За съжаление, вече не е така. Аз обаче държах именно това да е мястото за моя филм. Още помня как влязох там за първи път – светлината беше приглушена, звучеше някакъв валс, аз бях още прясно омагьосана от тангото…сякаш не бях в този град, не бях в това време, бях се озовала в някаква стара, много стара София…Точно тази атмосфера търсех в „Танда“. Това, че успяхме да уговорим мястото и да организираме там събитието, го зареди с някаква особена носталгия – едно последно танго в приемната на Мара Белчева…
Поканих Ангел Маринов – първия музикант в България, който свири на бандонеон. Много хора мислят, че тангото се свири на някакъв вид акордеон, но това не е така. Бандонеонът е сложен инструмент, съвсем различен от акордеона, бандонеонът не свири, а плаче. Изисква се особена чувствителност, за да „опитомиш“ този инструмент. И така – всички предпоставки бяха налице. Магията беше във въздуха. Ребека Найденова – операторката на филма, и нейният екип я уловиха вълнуващо и красиво, както вече казах – само за няколко часа.

А името „Танда“ идва от същия термин в тангото.

Танда се нарича цикъл от четири песни танго. Когато някой те покани на танц, кани те за цялата танда. Смята се за много грубо да прекъснеш танца преди края на четвъртата песен. Тъй като историите в нашия филм са четири, реших, че това всъщност ще бъде покана за танц от мен към зрителя.

Тангото и неговите герои през погледа на Теодора-Косара

Персонажите във филма са хората, чиито истории най-много са ме докоснали през годините. Те са много различни един от друг, дори бих казала крайно противоположни. Всеки от тях има съвсем различно светоусещане. А събрани заедно, разказите на четиримата сглобяват образа на тангото такова, каквото съм го чувствала през годините. Всъщност тангото не е темата на филма, а съдбите на тези четирима души, които, поставени в контекста на танца, с много малко думи разкриват много пластове на човешката душа. Като режисьор  безкрайно обичам всички персонажи във филмите си. Нямам повече и по-малко любими.

Бих казала, че съм свързана с тангото завинаги. То ме преследва, откакто за първи път се докоснах до него, и смятам, че по един или друг начин ще бъде константа във филмите ми. Първият ми опит за филм също беше на тази тема – „Аутопсия на едно танго“. Направихме го с Павла Котова,  сценаристката на „Танда“. С него ни приеха в НАТФИЗ и даже спечелихме един фестивал за късометражно кино в Шумен.

От Шумен до Холивуд…

Така танго линията чертае пътя ни през киното досега. Нито аз, нито екипът на филма имахме представа, че той е изпратен на Американската филмова академия. Бяха го изпратили преподавателите ни. Късно една вечер получих поздравителен имейл, подписан от Oscars.org.  Трябваше ми известно време да осъзная, че това е истина. Ако трябва да съм честна, преди да получим номинацията, дори не подозирах, че Оскарите имат категория „Студентски филми“. Съвсем нереално ни се струваше всичко това.
За съжаление, пандемичната обстановка наложи церемонията да се проведе онлайн и това, разбира се, отне от вълнението да бъдем там. Но това, че сме номинирани за „Оскар”, макар и студентски, ни подейства вдъхновяващо, много окуражаващо… но остави и лек горчив привкус. Голямо отчаяние е налегнало българското кино. Отчаяние, от което трудно можем да си проправим път навън като млади автори. Един изцяло български филм, при това документален, заснет за един ден, без почти никакъв бюджет, бе забелязан от институция, смятана за най-авторитетната в света на киното. Това ни накара да вярваме, че има надежда, че може би сме способни да бъдем тази дълго чакана „нова вълна“, че има кой да ни чуе. И все пак фактът, че „Танда“ бе номиниран за „Оскар”, остана в периферията на вниманието. „Да спасим българското кино!“, си казваме ние, младите автори, но няма как да не си зададем въпроса: „А то иска ли да бъде спасено“…

Любовта към киното бавно и на шега

Никога не съм мислила, че ще се занимавам с кино. В гимназията се вълнувах от литературата и театъра. Реших да кандидатствам „Драматургия” в НАТФИЗ, защото мислех, че това най-добре ще съчетае тези ми интереси. Оказа се, че драматургия е специалност не в театралния, а в кинофакултета. Тогава киното изобщо не ме вълнуваше… като типичен четящ човек, винаги предпочитах книгата пред филма. Възложих си задача да напиша дипломната си работа на тема „Кино и литература“ и да си докажа, че киното не е по-слабото изкуство. Успея ли да го повярвам – ще кандидатствам. Избрах „Крадецът на праскови“ , „Осъдени души“ и филмите на Въло Радев по тях. Въло Радев абсолютно ме влюби в езика на киното. Винаги казвам, че ако не бях избрала него, можеше никога да не тръгна по този път… Приеха ме „Драматургия”, изобщо не бях мислила за режисура, но тъй като в първи курс в академията учим всичко – от операторство до звук и монтаж, бях погълната от целия процес по създаването на един филм. Пред мен се разкриха всички възможни изразни средства – картина, звук, ритъм… и си дадох сметка, че писането вече ми е твърде тясно. Много трудно се реших да направя този рязък завой, но все пак избрах режисурата и не мога да бъда по-щастлива от решението си.

А защо документално кино…

Вярвам, че един добър режисьор е длъжен да бъде на първо място документалист. Киното е натуралистично изкуство, то работи с живия живот. Трябва да се научиш да наблюдаваш истинските хора – да видиш как страдат, как се радват, как обичат, как се страхуват… Когато опознаеш човешките съдби отвътре, може да ги прехвърлиш на екрана и във вид на игрални филми – тогава те ще бъдат от плът и кръв и ще говорят със зрителя на неговия език. За мен това е най-важното…Всичко останало е авторска суета. По някаква причина  много хора възприемат документалното кино като нещо съвсем далечно от естетическите качества на игралното. Документалният филм трябва да бъде информативен, в добрите случаи занимателен, често пъти сърцераздирателен, но почти никога – художествен. А аз смятам тъкмо обратното – истинското майсторство е в това да покажеш действителността такава, каквато е, но да я покажеш през своите очи, пречупена през твоето светоусещане. Естетизация, а не регистрация на средата – дори тя да е просто фон на човешките съдби, те произлизат от нея, дишат в нея… не бива да я пренебрегваме, когато можем да я използваме. Когато не снимам, снимам в главата си. Киното е като тангото – хване ли те, не те пуска.

Spread the love
Публикувано от
Още от Зорница Аспарухова

Гореща еротика

Стане ли дума за хубав секс, седмото изкуство може гордо да се...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ